Официално открит на 31 март 1981 г. за честванията на „1300 години България“, НДК е едновременно най-големият културен център в страната и паметник на епоха, белязана от амбициозно планиране и идеологическа показност.
Проектът е иницииран от Людмила Живкова и реализиран от екипа на арх. Александър Баров. Без категоричното застъпване на Живкова и огромното й влияние в тогавашната държавна йерархия, сграда с такъв мащаб и концепция вероятно никога нямаше да съществува в София. Тя вярвала, че България трябва да има духовен център от световна величина. Малко след смъртта ѝ през юли 1981 г., НДК официално е наречен Народен дворец на културата „Людмила Живкова“. Това име се запазва до 1990 г., когато е преименуван на Национален дворец на културата.
Строителството е типичен пример за социалистическа грандомания – замислен като най-голямата мултифункционална сграда на Балканите, НДК трябва да демонстрира мощта и културния възход на социалистическа България пред света. Сградата е издигната за по-малко от 4 години – темпо, което изисква денонощна работа на хиляди строители, включително и войници. Тя е пример за късния модернизъм, съчетан с декоративното изкуство на 80-те (стенописи, мозайки и дърворезби от водещи автори). Бронзовото слънце на Георги Чапкънов в централното фоайе е едно от малкото произведения в сградата, които не носят пряка партийна символика, а се опира на традиционната българска дърворезба. За строежа са използвани са над 10 000 тона стомана (повече от Айфеловата кула) и хиляди тонове мрамор и гранит.
Изграждането на НДК се случва в период, когато икономиката на НРБ започва да усеща сериозни затруднения. Проектът е погълнал огромен държавен ресурс, който по оценки на съвременни икономисти е бил непропорционален на възможностите на страната. Строежът е коствал на държавата по онова време над 270 милиона лева. Реалната цена обаче е много по-висока, заради скрити разходи чрез безплатен труд от страна на войските и отклоняване на материали от жилищното строителство.
Макар официалната пропаганда да представя двореца като „дар за народа“, инвестицията е по-скоро имиджова, отколкото икономически обоснована. Поддръжката на подобен мастодонт (над 123 000 кв. м. площ) остава финансово предизвикателство и до днес. В първите години след откриването си, осветлението и аклиматизацията на НДК са консумирали електричество, равняващо се на потреблението на средно голям български град. Сградата разполага с 3 подземни нива, свързани с транспортни тунели и паркинги, които първоначално са проектирани и като противорадиационни укрития.
Разчистването на терена за строителството на НДК е една от най-мащабните и тихи градоустройствени екзекуции в историята на София. За да се отвори място за бетонния колос, е заличена огромна част от старата инфраструктура на града, която днес би била индустриално наследство. На мястото на днешната градина пред НДК са се намирали казармите на Шести пехотен търновски полк и Първи пехотен софийски полк. Махнати са Мемориалните плочи на загиналите войници от Първи и Шести полк (издигнати през 1934 г.). Те са били разглобени и захвърлени, а по-късно на тяхно място е издигнат спорният паметник на проф. Валентин Старчев „1300 години България“, който беше демонтиран през 2017 г., за да се възстановят част от плочите днес.
Районът зад днешния музей „Земята и хората“ е бил зает от гара „Сердика“. Тя е обслужвала товарните превози в центъра на града. Десетки километри релси са изтръгнати, за да се освободи място за парка и НДК. Самата гара е закрита, а дейността ѝ е прехвърлена към периферни гари. Единствената сграда от железопътната инфраструктура, която оцелява, е днешният музей „Земята и хората“. Тя е била част от стария Арсенал (складове за боеприпаси и оръжие), строен в края на XIX век. Сградата е реставрирана и превърната в музей като част от комплекса на НДК.
Днес НДК е изчистен от първоначалния си идеологически заряд и функционира като ключово място за култура и политика, включително домакинството на българското европредседателство през 2018 г. Въпреки че е рожба на грандоманията, неговото съществуване предостави на София пространство, каквото малко европейски столици притежават. За тези 45 години от откриването му в залите са гастролирали легенди като Монсерат Кабайе, Хосе Карерас, Стинг, Крис Риа, Брайън Мей, Боб Дилън, Джеймс Браун, Джери Лий Луис, Хърби Ханкок и Чик Къриа.
Най-старият действащ филмов фестивал в България „Киномания“ също стартира от НДК през 1987 г. и до днес зала 1 и кино „Люмиер“ са част от програмата му. „София Филм Фест“ също включва прожекции в НДК.
Най-голямото литературно събитие в страната – „Панаир на книгата“, се провежда два пъти годишно на терена на Двореца на културата. Пролетният панаир обикновено се разгръща на площада пред НДК, а Зимният панаир през декември заема почти всички нива на Двореца.
Салон на изкуствата се провежда ежегодно от средата на 90-те. Фестивалът обединява различни жанрове – от класическа музика и балет до джаз и визуални изкуства.
НДК е сцена и на неизброими изложения, културни събития, конференции, политически и държавни форуми и дипломатически събития. И днес е една от емблемите не само на столицата, но и на България.
