Бременна жена от София е получила лека телесна повреда, след като е била блъскана и скубана при инцидент на 28 март. За случая е задържан 39-годишният ѝ партньор. Според прокуратурата деянието е извършено при условията на домашно насилие. Срещу мъжа е образувано досъдебно производство, като законът предвижда наказание „лишаване от свобода“.
Наблюдаващият прокурор е внесъл искане в Софийския районен съд за налагане на мярка „задържане под стража“. Съдът е уважил искането и е постановил най-тежката мярка за неотклонение. Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд.
От прокуратурата отчитат увеличение с над 15% на случаите на домашно насилие през 2023 г. Данните потвърждават тенденция, която се наблюдава от години – нарастване както на сигналите, така и на тежестта на инцидентите.
Хроничен проблем без системно решение
Случаят е пореден пример за насилие срещу жена, което стига до институциите едва след като вече е нанесена вреда. Особено тревожен е фактът, че жертвата е бременна – обстоятелство, което би трябвало да предполага повишена защита, но на практика рядко води до по-ранна намеса.
Ръстът на случаите с над 15% не е просто статистика, а сигнал за системен проблем, с който България продължава да не се справя. Въпреки съществуващата законова рамка, защитата на жертвите често идва късно, а превенцията остава слабо развита. Реакцията на институциите обикновено започва след ескалация, а не преди нея.
Един от ключовите проблеми е, че механизмите за защита на жените са фрагментирани и често неефективни. Заповедите за защита се издават бавно, контролът върху тях е ограничен, а в много случаи жертвите продължават да живеят в непосредствена близост до извършителя. Липсват достатъчно кризисни центрове, а достъпът до психологическа и правна помощ остава неравномерен в различните региони.
Истанбулската конвенция – отказ от решение
България сама се отказа от инструмент, който можеше да наложи стандарти за превенция, защита и координация между институциите. Вместо това темата беше превърната в политически скандал и страхове, а реалният проблем – насилието – остана на заден план.
Днес резултатът е видим: няма цялостна политика, няма работеща система, няма ефективна превенция.
Дебатът за Истанбулската конвенция в България беше силно политизиран и практически блокира възможността за въвеждане на по-цялостна рамка за превенция и защита. Макар част от мерките да могат да бъдат въведени и без ратификация, липсата на политическа воля за системен подход оставя проблема частично адресиран.
В резултат се оформя порочен кръг – насилието се случва, институциите реагират след факта, извършителите често имат предишни прояви, а жертвите остават в риск. Докато не се изгради реално работеща система за ранно предупреждение, защита и проследяване на случаите, подобни инциденти ще продължат да се повтарят.
Случаят от София не е изключение. Той е част от по-широка картина, в която домашното насилие остава един от най-трудно решимите и най-често подценявани социални проблеми в страната.
Най-тежкото в подобни случаи не е само самото престъпление, а фактът, че то е било предотвратимо.
Когато има ръст на случаите, когато има сигнали, когато има ясни рискове – а резултатът е отново пребита жена – това вече не е просто криминален случай. Това е провал на държавата да защити собствените си граждани.
И докато този модел не бъде прекъснат с реални, а не формални мерки, следващият случай няма да бъде „изненада“, а просто поредното доказателство, че системата продължава да не работи.
