Всяка погрешна стъпка ще налее вода в мелницата на пропагандата на фундаменталистите или на режими като иранския и либийския.
Емил Асемиров е политически анализатор и писател. Издал е книгите „Пристрастен наблюдател”, 2002 г. – сборник статии и анализи, и „Османлия”, 2006 г. – роман за османския възход и още 15 разказа. Третата му книга „Есета за съвременността” предстои да излезе в близките месеци. Публикувал е около 40 статии по политически въпроси. Член е на Българското дипломатическо дружество от 2004 г. и на Българското дружество за ООН от 2006 г.
интервю на Ана Кочева
‒ Изненадваща ли беше вълната от арабски революции, г‒н Асемиров?
‒ Може би съвсем изненадващо за останалия свят през декември 2010 г. започна революционна вълна от размирици и протести на населението в няколко страни от Северна Африка и Близкия Изток. В 9 държави протестите са оценени като силни от международните анализатори, а в други 8 арабски държави като по-слаби или умерени. Протестите обхващат стачки, демонстрации, походи и събрания, гражданско неподчинение и новото в случая – използването на модерните социални мрежи Фейсбук и Туитър като основно средство за организиране и общуване от протестиращите, както и за преодоляване на цензурата в интернет и другите медии. Събитията в Тунис и Египет засега доведоха до оставката на дългогодишните местни диктатори Зин Ел Абидин Бен Али и Хосни Мубарак и бяха наречени народни революции (според мен основателно). Рано е да се говори за истинска смяна на политическия режим, тъй като властта в Тунис беше поета от хора от партията на Бен Али и повечето досегашни министри запазиха постовете си, а в Египет военните обявиха извънредно положение и поеха пряко властта на 11 февруари чрез Върховния съвет на въоръжените сили до провеждането на обещаните от тях демократични избори след 6 месеца. Сериозен страх обаче буди доверяването на демократичните избори за разрешаване на политическата криза в Египет, тъй като най-организираната опозиционна сила е фундаменталистката организация “Мюсюлмански братя”, създадена още през 1928 г.
‒ А кои са основните фактори за това?
‒ Като основни фактори за избухването на вълненията могат вече да бъдат откроени дълго потисканото от диктаторските режими недоволство на населението от чудовищната корупция, неефективност на диктаторските режими, нарушаването на основните човешки права, масовата безработица и мизерия, високия относителен дял на младото население – до 30 годишна възраст (голямата част от него е добре образована, с висше образование, с достъп до интернет, говорещо английски или френски), което не вижда никакви перспективи за подобряване на положението си в своите държави без промяна на управляващия режим и икономическата му политика, и не на последно място някои конюнктурни, но продължително действащи фактори като рязкото увеличение на цените на храните в световен план.
‒ Има версия, че вълненията в Тунис, а сега в Египет и Либия са организирани от външни сили.
‒ Не звучи сериозно версията, че те са дело на американските тайни служби и НПО-та. Американците си дават много ясно сметка, че всяка дестабилизация в арабските държави може в крайна сметка да доведе на власт ислямистки режими подобно на резултата от иранската революция от 1979 г., и затова не биха изпуснали питомното т. е. сравнително приятелски настроените към тях режими в момента, за да гонят дивото – още по–верни американски приятели и марионетки - нещо което в съвременния свят става все по-трудно осъществимо и дори невъзможно, както виждаме от примера на шиитското правителство в днешен Ирак. Що се отнася до твърденията на Кадафи или сина му Сейф ал Ислам (в обичайната си роля пред медиите на доброто ченге), че зад безредиците в Либия и Египет стои “Ал Кайда”, това са много удобни оправдания пред света за избиването на протестиращите либийски граждани, но звучат твърде голословно и оттам – неубедително.
‒ Мнозина сравняват тези революции с европийските от края на 80‒те години.
‒ Вълната от народни въстания и революции в арабския свят, а по-скромни протести имаше по същото време и в Иран, наистина напомня много на революциите в Източна Европа от есента на 1989 г. Приликата едва ли е случайна и повърхностна. Арабските държави са като скачени съдове, известно е огромното културно и идейно влияние което упражнява 80-милионният Египет върху всички тях. В тези държави практически цялото население гледа египетска телевизия, катарската “Ал Джазира” и кувейтския канал “Ал Арабия”, и се стреми да подражава в определена степен на всичко, което се случва в Египет. А в Египет след народни протести дългогодишният диктатор беше свален и новото военно управление обеща сериозни реформи и най-вече многопартийни избори след шест месеца или до края на годината. В арабските страни са много популярни и турските телевизионни сериали, които представят един доста примамлив модел на светско относително прозападно общество и начин на живот на успешно развиваща се страна с ислямски традиции като Турция. Твърде вероятно е точно Турция да се превърне в образец за подражание за новите режими в арабския свят, които се очертава да заместят досегашните диктатури. Това означава както запазване на добрите отношения със САЩ и страните от ЕС, така и преминаване първоначално през “просветени” военни режими, и контролирана от военните “ислямска демокрация”, преди да се достигне до истински свободни избори, многопартийна система и парламентарна демокрация от западен тип.
‒ Какви ще са последиците от протестите и народните въстания в арабския свят?
‒ Очаквана последица е, че МВФ ревизира прогнозата си за цените на петрола през 2011 г. в посока допълнително нарастване, като прогнозира и вероятно ново увеличение на цените на храните, поради пряката им връзка с цените на горивата в света. Бих искал да кажа и още нещо ‒ положително впечатление прави относително мирния характер на протестите, като изключим напоследък събитията в Либия – насилието винаги се предизвиква или започва от силите за сигурност, участието в тях на огромно мнозинство млади хора, светските искания при това с изявена политическа окраска, и настояванията за приемане на нови политически стандарти - свободни избори, право на свободно сдружаване и изразяване на мненията, по-голяма социална ангажираност на държавните власти с проблемите на хората и равнопоставен диалог с тях, лозунги против авторитарния и диктаторски характер на досегашното управление и в последна сметка искания не само за социално-икономически реформи в полза на „обикновените хора”, но и за широк политически плурализъм. Исканията за създаване на теократична държава (подобна на Иран или Саудитска Арабия) са практически незабележими или в сферата на екзотиката – в момента те не са включени изобщо в дневния ред на протестиращите и няма сериозни признаци това да се промени в близкото бъдеще.
- Западът, независимо от вербалните си предупреждения, още се въздържа от намеса. Така ли ще продължи?
- Засега освен наложителните спешни санкции срещу либийския режим като най-разумна политика изглежда да се изчаква развитието след поредните „дни на гнева” в поредните държави, засегнати от протестите на дълго трупалото недоволството си местно население. Най-важните международни фактори в случая като ООН, САЩ и ЕС и разбира се, Лигата на арабските държави, която има съобразителността да замрази членството на Либия докато траят кръвопролитията там, следва обаче да бъдат достатъчно разумни. Това означава освен задължителното категорично осъждане на насилието срещу цивилно население и мирно протестиращи граждани, да настояват за освобождаването на политическите затворници и политическа трансформация към създаване на правителства на широка национална основа, които да подготвят страните си за честни и демократични избори. Освен това, желателно е да продължават да се въздържат от някои стъпки които биха били изтълкувани като опит за нов американско–ционистки заговор и намеса във вътрешното развитие на суверенни арабски и мюсюлмански държави. Всяка погрешна стъпка в тази посока би наляла вода в мелницата на пропагандата на фундаменталистите или на режими като иранския и либийския.
- Какви са прогнозите ви за политическото бъдеще на Кадафи. Възможен ли е сценарий "Садам Хюсеин"2 в либийски вариант?
- Почти всичко е възможно, но е малко вероятно. Не е толкова важно как ще приключи личната съдба на Кадафи като държавник, а какво ще се случи след евентуалната му раздяла с властта. Кой ще го наследи - няма ли да се получи период на продължителна политическа нестабилност в Либия, която дори да застраши териториалното единство на страната. Ако допуснем, че опозиционерите от Бенгази вземат властта, дали племената от Западна Либия, от Триполитания ще пожелаят да се примирят с тяхната хегемония. Същият въпрос стои и пред племената от южната част на страната, сред които има бербери и туареги. Пък и все още Кадафи изглежда не е изчерпал ресурсите си за военно разрешаване но конфликта. Напълно е възможно без външна, включително и военна помощ опозицията в Либия да не успее да свали режима на Кадафи. Решенията са трудни, но не бива да се отлагат до безкрайност. Все още има възможност по дипломатически път чрез посредници, които имат влияние върху него, Кадафи да бъде убеден, че дори и при успешен за него военен изход от ситуацията, международната изолация на режима му само ще се задълбочава и да му се предложи възможност за достойно оттегляне в някоя държава, която е готова да го приеме, заедно с приближените му и да гарантира сигурността му.
