На Великден през 1860 г. в българската църква "Св. Стефан" в Цариград се случва събитие, което бележи повратен момент в Българското възраждане. Започва откритият разрив с Цариградската патриаршия.
Храмът "Св. Стефан" (известен като Желязната църква) събира стотици българи за празничната служба. Сред тях е митрополит Иларион Макариополски — един от водачите на църковно-националната борба и ключова фигура в движението за независима българска църква.
Пропуск, който се превръща в политически акт
По време на Великденската литургия настъпва моментът за поменаване на Вселенския патриарх – традиционен акт, който символизира подчинението на всички православни общности в Османската империя на Цариградската патриаршия.
Този път обаче името не е произнесено.
Иларион Макариополски съзнателно пропуска патриарха и споменава "всякое православное епископство". Това е ясен демонстративен отказ от духовно подчинение и фактическа декларация за църковна автономия.
През XIX век българите в Османската империя са под духовната власт на Вселенската патриаршия, доминирана от гръцкото духовенство (фанариоти). Богослуженията често се водят на гръцки език, а българската църковна йерархия е почти напълно отсъстваща.
Това поражда дълбоко и трайно недоволство, което постепенно се превръща в организирано движение за църковна независимост.
Основните искания са:
– богослужение на български език
– собствена църковна йерархия
– прекратяване на гръцкия контрол върху българските епархии
Още преди 1860 г. вече съществуват български общини, училища и църковни инициативи, които подготвят почвата за открит разрив.
Великденският акт и последиците
Събитието от 1860 г. остава в историята като Българския Великденски акт. То се приема като първия открит и символичен акт на църковна независимост от Цариградската патриаршия.
След него натискът върху българските духовници се засилва:
Иларион Макариополски е подложен на преследване и по-късно заточен.
Великденският акт има значение, което надхвърля църковния спор – той е израз на формиращо се национално съзнание.
В условия, в които българите нямат собствена държава, църквата се превръща в основен носител на идентичност и обществена организация.
Това събитие ясно показва, че българите вече се възприемат като отделна общност със собствени права и институционални претенции.
След дълъг период на преговори и натиск, през 1870 г. султан Абдул Азис издава ферман за учредяване на Българската екзархия — първата официално призната автономна българска църковна институция в рамките на империята.
