Тръгваме от Слънчев бряг в 10:50 ч. Очакваме обичайното „голямо прибиране“ след празниците. Даваме си два часа повече за път, защото сме наясно с манталитета, способнсотите и особеностите на българския празничен (и не само) трафик.
До Бургас и качването на АМ „Тракия“ всичко върви сравнително спокойно. Натоварено е, но поносимо. Колите са много, но се движат. Дори започваме да си мислим, че този път може и да мине по-леко.
Някъде след Пловдив обаче идва обратът. Движението започва да се накъсва. Караш, после спираш. Ускоряваш, после пак спираш. Колоната се движи на вълни, а всеки се опитва да „хване момента“ и да изпревари още една-две коли.
Дистанцията е пожелателна. Спирачките работят повече от газта. Аварийната лента също влиза в употреба – не по предназначение, разбира се. Няколко „предприемчиви“ шофьори решават, че това е тяхната лента. Минават напред и после внимателно се наместват обратно, сякаш това ще ускори всички.
Причината става ясна бързо: верижна катастрофа. Седем автомобила са се ударили на 76–77 км на АМ „Тракия“ в посока София, малко след Пазарджик. Колите са в лявата лента. Няма тежко пострадали, но ефектът върху трафика е напълно достатъчен.
Причината най-вероятно е неспазване на дистанция. Същото виждаме и около себе си: дистанцията е мираж, ако си я позволиш, чак дразни господата с по-скъпите возила.
От Пловдив до София ни отнема близо три часа. Резки ускорения, пак спирания, пак опити някой да стигне по-бързо от всички останали. Влизаме в София в 16:45 ч., при метростанция „Константин Величков“.
Накрая сметката е проста – почти шест часа път за разстояние, което иначе се взима значително по-бързо. Не заради пътя, не заради празниците, а заради начина, по който се кара.
Седем коли се удрят. И още десетки около тях карат така, сякаш това няма нищо общо с тях – без дистанция, с резки изпреварвания, с вечната идея да минеш малко по-бързо от другите. Точно това превръща един инцидент в часове загубено време за всички.
Всеки опит да спечелиш няколко минути – с каране в аварийната лента, с изпреварване на всяка цена или с лепене на бронята пред теб – всъщност връща всички назад. Колоната се накъсва, движението започва да се движи на вълни, а всяко рязко спиране се предава назад километри.
И в крайна сметка се оказва, че никой не печели. Всички пристигаме горе-долу по едно и също време, но с повече напрежение, повече риск и повече изгубено време, отколкото ако просто се караше спокойно.
В крайна сметка проблемът не е в пътя, нито дори в самата катастрофа. Проблемът е в манталитета – че винаги някой трябва да е по-бърз, по-важен, по-напред. И докато това не се промени, всяко „голямо прибиране“ ще изглежда по един и същи начин.
