187 години след началото на българския конституционен ред въпросът вече не е как е създадена държавата, а дали днес успяваме да я опазим – между политическа нестабилност, отслабено доверие и нарастващи предизвикателства пред правото и институциите. Залогът е прост, но решаващ: ако правото устои, ще устои и държавността.
По повод годишнината от приемането на Търновската конституция и Деня на българските юристи, публикуваме с несъществени съкращения размисъл на архимандрит Дионисий Стобийски, посветен на историческата памет и настоящето, устойчивостта на институциите, ролята на правото и отговорността на обществото:
Aрхимандрит Дионисий
„Днес, когато отбелязваме 187 години от приемането на Търновската конституция в старопрестолния Церевград Търнов, ние не просто се връщаме към едно събитие от възрожденското ни следосвобожденско миналото, а заставаме пред основополагащия Акт на Българската държавност, чрез който бе положен редът на свободата, правото и народното представителство.
Този акт не възниква във вакуум! След решенията на Берлинския конгрес на България бе наложено не просто да съществува самоорганизирано, а да се устрои като правова и конституционна държава – чрез свикване на Учредително събрание и приемане на Основен закон.
И българският народ – чрез своите гласувани и избрани представители в Учредителното събрание в древно Търново – не просто изпълни това изискване, а го превърна в държавнотворчески акт с модерна европейска мярка и историческо достойнство.
Но тази дата носи и памет за разрушение. Преди 101 години, на същия ден, чрез Атентатът в митрополитския катедрален храм на столицата на Третата Българска държава – София „Св. вмчца Неделя“, бе извършен най-мащабният терористичен кървав акт срещу българската държавност – опит не просто за физическо унищожение на държавния и обществен елит, а за взривяване на самата идея за правов ред, институционалност и национална приемственост, вдъхновен и финансиран от болшевишкия режим за износ на марксистко-ленинска революция чрез контролирания от Кремъл Коминтерн.
Днес, 35 години след възстановяването на Празника на българските юристи след рухването на комунистическия тоталитарен режим на диктаторски човеконенавистен терор, ние сме длъжни да кажем ясно: Правото в България оцелява не благодарение на политиката, а въпреки нея!
В условията на почти седемгодишна хронична вече политическа нестабилност, на непрекъснати предсрочни парламентарни избори и на призовавания до урните за гласуване общо над 13 пъти, а и на фактически отказ от устойчив диалог между безбройните явни и скрити участниците в обществения и политическия живот, а и на сцената – предкулисно и задкулисно на вътрешния и външния театър на икономически, политически и военни действия, то Държавността у нас не се крепи на партийни конструкции, а на дълбокия конституционен инстинкт на самото българско общество.
Тези думи не са насочени към една или друга политическа сила, а към самото състояние на обществения ни живот, в който отговорността често отстъпва пред конюнктурата, а дългът – пред временната изгода. Защото Правото не принадлежи на нито една власт – то стои над всяка власт!
Фактът, че държавата функционира – макар и често на ръба на институционалната, та дори и на конституционната достатъчност – е доказателство не за силата на политическите ни елити днес, а за устойчивостта на 127-годишния европейски конституционализъм, заложен още в Търново от бащите-учредители, под опитното националноотговорно ръководство тогава на състоятелната светейша Българска Екзархия.
Политическият плурализъм, когато е лишен от отговорност, се превръща в шум. Свободата, когато не е обвързана с ред, деградира в произвол. А демокрацията, когато се изпразни от съдържание, започва да се самоподкопава до най-уродливите форми на обществен строй или отсъствието на такъв. Св. Йоан Златоуст казва: „Нищо не разрушава така държавите, както беззаконието; и нищо не ги укрепва така, както Справедливостта“ (тълк. върху Рим. 13). “Fiat iustitia, pereat mundus” (Да възтържествува правдата, дори и светът да загине).
Ето защо днес вашето служение – служението на юриста – е не просто професия, а последна линия на защита на държавността. Вие сте призваните не да обслужвате моментното, а да пазите трайното правово и правдиво. Не да се приспособявате към конюнктурата, а да я измервате с мярката на закона. Не да легитимирате безпорядъка, а да възстановявате реда.
Нека бъде ясно: без Върховенство на Правото няма държава; без държава няма свобода; а без свобода няма човешко достойнство! Това е особено важно днес, намирайки се пред опасността от глобална, планетарна транснационална олигархия на гигантските технологични корпорации, които вече овладяха и орбиталния ни космос, а това би могло да доведе не до силата на Правото, а до правото на Силата, дори равнопоставяйки хуманоидната машина на равнището на богоподобния антропологичен човек. Вие – правистите – сте последните пазители на хуманността, защото там, където Законът престане да защитава Човека, започва да го подчинява, особено пък в условията на риск при излизането от индустриалната епоха и влизането в новата информационна с преимущество на цифрите. Затова: пазете Словото!
Историята ни учи, че всяка форма на концентрация на власт – било тя политическа, икономическа или технологична – без ясни правни граници неизбежно поражда риск от обезличаване на човека и подмяна на неговото достойнство.
Ето защо днес честването на Търновската ни конституция е мярка, паметта за „Св. Неделя“ е предупреждение, а настоящето е изпит, който не е само в краткосрочното локално предстоящо почти настояще, което от бъдеще бързо преминава в минало! Държавата може да се разклаща, политиката може да се проваля, но ако Правото устои – Народът остава жив!“.
