Аз бях „ковачът на тежките саби“ – оръжейникът на въстанието. Три години по тъмно и тайно, от едно време насетне вече и денем, ковях в ковачницата си оръжие за бунта. Един мечник ще изчукам и една сабя след туй. А най-добре изпипвах камите. Пояс без кама в него не е за мъж!
Знаехме, че желязо със зор ще осигурим, а и колкото да докараме, все ще е недостатъчно – и в даден момент борбата ще е из ръка: който превари да грабва другия, той ще иде нататък. Затуй и моите ковашки мъки бяха тъй необходими – за всяка пламенна за бунт душа.
Като се вдигна въстанието и заприижда башибозукът, дойде време и аз да развъртя каквото съм изковал. Две деца имах, от голямата улица дойдоха двама с чалми, влязоха в двора и тръгнаха към децата. Излязох разярен насреща им, замахнах с тежката си сабя, дето сам и с голям мерак си бях изковал, отрязах главата на единия, грабнах пушката му и застрелях другия. Ала и те свариха да ме ранят и в двете ръце. Дойдоха други, заловиха ме. Трима ме държаха, двама с дълги ножове ми отрязаха носа, ушите и ръцете. Избягах в адски мъки.
Жена ми Стана откарали при Саадулак ефенди, подложили я на нечовешки издевателства да издаде организаторите на въстанието, тя издържала смело всичко и не предала никого в името на паметта на мъжа си.
Днес в Априлци, в подстъпа към центъра на Зла река, отляво, има една голяма каменна чешма и на нея са изчукани – ама вече от камък, че по-трае – моите кама и сабя. Всеки, който се наведе вода да пийне, и поклон пред саможертвата на априлчани да стори...
От сборника „150 години от Априлското въстание. 150 герои разказват“ от чл.-кор. проф. Атанас Семов, издателство „Българска история“.
