Основните насоки в подготовката на Априлското въстание могат да се изразят с четири думи – „хора“, „пари“, „оръжие“ и „пропаганда“. Гюргевските апостоли добре съзнават значението на тези четири ключови за успеха на бъдещото въстание фактора и затова започват да работят за тяхното подсигуряване още преди да се отправят за в Българско.
От кореспонденцията на Никола Обретенов е видно например, че през целия си престой в крайдунавския град (от началото на октомври 1875 г. до 22 януари 1876 г.) той поддържа постоянен контакт с членовете на Русенския комитет, ангажира ги в изпълнението на конкретни логистични задачи, събира сведения за обществените настроения в града и региона, споделя информация за взетите решения. И Стоян Заимов, и Иваница Данчов имат възможност да се запознаят отблизо със състоянието на комитетската мрежа във Врачанско, преди да бъдат изпратени като апостоли в този окръг.
Благодарение на инициативността на врачанските съзаклятници те се включват дори през ноември – декември 1875 г. в реализирането на прословутата сделка с лой и пастърма, чрез която се осигурява значителна сума, използвана както за закупуване на оръжие, така и за нуждите на самите апостоли. С оглед на по-доброто кадрово обезпечаване на организацията на предстоящото въстание и в Търновско, и в Сливенско, гюргевци търсят в началото на декември съдействието на Тодор Пеев за привличането на изпитани и опитни дейци като Христо Иванов – Големия, Никола Генчев Вираноолу, поп Харитон Халачев, Спас Соколов. Почти по същото време с помощта на Димитър Горов се уреждат оръжейни сделки, а Христо Ботев полага за осигуряване на сръбски паспорти за някои от апостолите.
Всички споменати примери свидетелстват по категоричен начин за това, че участниците в Апостолското събрание в Гюргево подхождат с отговорност към своята мисия и предвид кратките срокове, с които разполагат, пристъпват към решаване на редица конкретни въпроси, засягащи подготовката на замислената от тях въстаническа акция още преди да са завършили разискванията по общия им план. Тази решителност, последователността и размахът в действията на гюргевските апостоли проличават и в техните целенасочени усилия за укрепване и разширяване на комитетската мрежа в страната непосредствено след установяването им в съответните революционни окръзи.
Първи в Българско преминават Панайот Волов и Георги Бенковски, последвани от Христо Караминков, Георги Икономов и Георги Обретенов остават в града съответно до 25 януари и до 27 януари, а Иларион Драгостинов тръгва за нагоре едва на 7 март 1876 г. Независимо от това кога пристигат в определените им райони обаче, всички апостоли се заемат от самото начало на своята дейност с възстановяване на местните комитети, създавани по времето на Васил Левски. За целта те търсят контакт с по-известните сподвижници на Апостола и с тяхна помощ успяват само за около месец да постигнат видими резултати. В Търновско например съществена подкрепа за делото оказват Иван Семерджиев (учител в Горна Оряховица), Стефан Пешев (председател на Севлиевския комитет), Бачо Киро (учител в Бяла черква).
За подготовката на територията на Втори окръг важна се оказва ролята на ямболията Георги Дражев, на сливналиите Ангел Кутев, Нено Господинов, Димитър Кукумявков. Апостолите във Врачанско са подпомагани от Мито Анков и Мито х. Мицов, от Филип Симидов и Спас Соколов. Старите комитетски структури се активизират и в Четвърти окръг, като особено дейни са съзаклятниците в Панагюрище, Копривщица, Пловдив, Царацово, Пазарджик, Сопот, Карлово.
Безспорна заслуга на гюргевските апостоли е, че покрай разбуждането на комитетските ядра и групи отпреди понесените от революционната организация удари, предизвикани от обира на Орханийската поща (есента на 1872 г.), „Хасковското приключение“ на Атанас Узунов (пролетта на 1873 г.), те разширяват значително обхвата на организацията чрез изграждане на нови комитети в десетки селища и чрез привличане към бунтовното дело на стотици нови сподвижници. За съжаление, много трудно е, заради недостатъчните автентични свидетелства, с които разполагаме днес, да се реконструира в пълнота реално функциониращата в навечерието на Априлското въстание комитетска мрежа. Със сигурност обаче може да се твърди, че по-голямата част от съществувалите до Освобождението революционни комитети в Българско са създадени от гюргевските апостоли, и то само за около три-четири месеца. Ще припомня, че за две-две и половина години Васил Левски, Ангел Кънчев и Димитър Общи успяват да учредят комитети в 50 селища, в които са привлечени около 900 съмишленици.
Косвени и фрагментарни податки дават основание да се приеме, че до лятото на 1873 г. на територията на страната е имало още 50 комитета и 78 революционни групи с обща численост от около 450 души. За сравнение – през пролетта на 1876 г. само за територията на IV окръг, според проучванията на Христо Йонков, са установени комитети в 116 селища с общ числен състав от 2351 души. Повечето от тези комитети наистина не са многобройни. В 64 селища съзаклятниците са до 10 души и само в четири комитета членуват над 100 души, но по-важното в случая е, че за краткото време, с което разполагат, Панайот Волов и Георги Бенковски съумяват да изградят една нелегална революционна структура с широк обхват, което е и предпоставка за включването в обсега на въстанието на толкова много селища от Средногорието до Родопите.
—
Въпреки че нямат нито необходимата теоретична военна подготовка, нито боен опит, още с първите си действия по практическата подготовка на въстанието апостолите, а и местните комитетски ръководители влагат последователни усилия за уточняване и конкретизиране на тактическите предначертания, изработени в Гюргево. Прави впечатление, че във всички окръзи се отделя специално внимание на предварителното изучаване на състоянието на пътищата, наличието на телеграфни станции, особеностите на терена и установяването на подходящи места за въстанически лагери, складове с припаси, отбранителни позиции или засади. С писмо до Тома Кърджиев от 6 април 1876 г. Стефан Стамболов изисква например от русенци да се избере най-краткия път между Русе и Търново и да се прегледа този път през какви места минава, наоколо колко села има и какви, отде може да се чака нападение и през къде да се избегне опасността.
От една телеграма на софийския управител Мазхар паша се разбира, че сред вещите на убити въстаници е открита подробна инструкция кой град или село как бунтовниците ще го запалят или разрушат, как да прережат телеграфните линии и как да овладеят околностите. И от протокола на извънредната от делегатите на Оборище Комисия се вижда колко детайлно ръководството на IV окръг е запознато със селищната мрежа и с инфраструктурата на територията на окръга, както и с геофизическите особености на региона, като на тази именна основа се дават указания къде и как ще действат въстаниците.
В сравнение с известните планове на Георги Раковски, Васил Левски, Атанас Узунов и на БРК, при подготовката на Априлското въстание гюргевските апостоли обмислят организирането на много по-мащабни диверсионни акции по жп линиите, телеграфните и пощенските станции, мостове, пожарни служби. В кореспонденцията на Волов и Бенковски има ясни податки, че планът от август 1875 г. за изгарянето на Цариград е подновен. Предвижда се опожаряването и на Карлово, Златица, Ихтиман, Пловдив, Пазарджик и на десетки други села. Иларион Драгостинов обхваща запалването на Русе, Шумен и Разград, а ако може и Варна трябва да пламне страшно. Изобщо оскъдната автентична документация на апостолите за времето от тяхното преминаване в Българско до обявяването на въстанието в Копривщица създава усещането за съзнателно провеждана подготовка за прилагане на тактиката на „изгорената земя“, при която, освен отнемането на възможностите на османската армия да се възползва от своите потенциални ресурси в големите градове и селища, се залага на няколко акцента: 1) мобилни четнически акции в тила на противника; 2) организиране на въстанически лагери в планинските райони; 3) охрана на старопланинските проходи; 4) изселване на мирното население към предварително определени опорни пунктове; 5) мащабни диверсии по стратегически важните за властта инфраструктурни обекти; 6) популяризиране на българския политически въпрос пред европейската дипломация и в чуждата преса.
Откъси от книгата „Размисли за една епопея. 150 години от Априлското въстание“ от проф. Пламен Митев, издателство „Българска история“.
