Докато българската съдебна система продължава да се люлее между „гнилите ябълки“, безкрайните реформи и съмнителните „случайни“ разпределения на дела, политическата реалност у нас предлага добре познатия сценарий. Румен Радев, който току-що спечели изборите, вече декларира, че първата му задача е да разчисти ВСС и да изкорени корупцията чрез „нови и достойни хора“. Опитът ни обаче показва, че кадровата въртележка рядко променя посоката на движение – просто едни „свои“ хора биват заменяни с други, а системата остава непоклатима.
На този фон светът вече тества една радикална алтернатива, в която „наши хора“ просто няма. В Китай изкуственият интелект (AI) вече не е само помощник, а активен участник в правораздаването, който анализира хиляди страници доказателства и предлага готови присъди.
И докато за правозащитниците това звучи като дистопичен кошмар, за обикновения българин, прекарал десетилетия в чакалните на Темида, въпросът отдавна е изгубил своята теоретичност. Когато справедливостта у нас редовно се губи в превода между закони, зависимости и „мотивиране“ в тъмни фоайета, идеята за безпристрастна машина започва да изглежда по-скоро като спасение, отколкото като заплаха. Ако премахнем човешкия фактор, премахваме и корупционния му потенциал. По-сигурно е да се доверим на алгоритъм, чийто код е публичен, отколкото на поредния изборен победител, който обещава да ни „оправи“ чрез своите нови доверени кадри.
Погледът към световната карта на правосъдието показва, че това бъдеще вече е тук. В Китай, например, AI (ИИ) отдавна не е просто експеримент. Там функционира т.нар. система „206“, която следи съдебния процес в реално време, проверява доказателствата за автентичност и веднага алармира, ако открие противоречие в показанията. Нещо повече – в Шанхай вече работят „дигитални прокурори“, които анализират хиляди документи и сами повдигат обвинения с над 97% точност. Там съдията е длъжен да се съобрази с предложения от алгоритъма диапазон на присъдата, а ако реши да го промени, трябва да напише подробно писмено обяснение пред системата защо не е съгласен с машината.
Европа също не изостава, но залага на „дигитална хигиена“. Естония, лидерът в електронното управление, разработи проект за „робот-съдия“, който да решава малки искове за суми под 7 000 евро. Целта е ясна, да се разчисти бюрократичното задръстване, за да могат хората-магистрати да се фокусират върху сложните криминални казуси. Дори в Колумбия вече имахме прецедент – съдия използва ChatGPT, за да подготви решение по дело за медицински права, включвайки аргументите на AI в официалните мотиви.
Паралелът с финансовия свят е стряскащ. Само преди часове стана ясно как математикът Алекс Герко е превърнал AI в перфектна машина за пари, способна да разчете невидимите закономерности на борсите с милисекунди преднина.
Ако софтуер може да управлява милиарди долари без грешка, защо същият този разум да не може да сложи ред в съдебните регистри? Основното предимство на робота е просто, но у нас изглежда като научна фантастика – той не взема подкупи, няма кумове, не ходи на лов с политици и не се страхува от „оня списък“.
За машината „случайното“ разпределение на дела е математическа константа, а не повод за среднощни манипулации на сървърите.
Големият въпрос е дали сме готови да заменим човешкото лице на правосъдието с „черна кутия“ от кодове. Критиците веднага ще кажат, че машината няма сърце и не познава милостта. Но нека бъдем честни – в система, в която правосъдието често е въпрос на ценоразпис, липсата на „сърце“ може да се окаже най-големият плюс. Когато софтуерът чете закона, той не вижда инициали, не разпознава „наши момчета“ и не се влияе от политическото време навън. Той просто пресмята доказателства срещу факти.
В този контекст амбициите на Румен Радев, който се заканва, че първата му задача е да разчисти ВСС и да изкорени корупцията, изглежда като поредното претопляне на политическата манджа – същите подправки, същият вкус, но с нова претенция за свежест. Колкото и бившият държавен глава да твърди, че ще рестартира системата, вкарвайки „свои хора“ на ключови позиции, опитът ни е научил, че новите „свои“ бързо се превръщат в старите зависими.
Ако целта е реално прекъсване на веригата, а не просто подмяна на едни кадри с други, изкуственият интелект изглежда като далеч по-сигурен залог. Може би е време да признаем, че в битката с „гнилите ябълки“, единственият начин да спасим реколтата е да сменим градинаря с алгоритъм. Роботът няма да ни донесе утопия, но поне едно е сигурно – той няма да ни поиска „такса спокойствие“ преди заседанието и няма да чака инструкции от нито една партийна централа.“
