Руски дронове отново удариха Одеса. Жилищни блокове горят. Дете е сред ранените. Хора се крият зад две стени, за да оцелеят. И сред тях има българи. Десетки хиляди. В този момент въпросът не е геополитически. Въпросът е прост: ще застане ли България до украинските българи или ще продължи да се преструва, че това не я засяга?
Русия извърши масирана атака с дронове срещу Одеса в нощта срещу 30 април. Най-малко 20 души са ранени, сред тях и 17-годишно момче. Двама са в тежко състояние. Ударени са жилищни сгради, детска градина, хотел, търговски обекти. Горят покриви. Унищожени са коли, складове, инфраструктура.
Това е поредната атака срещу град, в който живеят десетки хиляди българи.
Това не е изолиран случай, а част от системна стратегия, при която Русия атакува не само военни цели, а цивилна инфраструктура и население, като целта е да бъде пречупено обществото чрез страх и изтощение. Когато ракетите удрят електроцентрали, спира токът, а с него и водата – помпите не работят, животът се свива до базово оцеляване.
Това не е „чужда война“
В Одеска област живеят над 150 000 българи. В Болград, Измаил, Белгород-Днестровски. В самата Одеса. Това са хора, които говорят български, учат децата си на български и умират под руски ракети.
През 2024 г. в Украйна срещнах майката на един от защитниците на остров Змийни. Бесарабски българин. Пленен, изтезаван, върнал се на фронта. Воюват още брат му и баща му.
Майка му работи в българската гимназия в Болград. Говорихме на български.
Политиката на удобното отстъпление
И точно в този момент в българския парламент звучат други думи. Петър Витанов от Прогресивна България критикува споразумението между България и Украйна. Костадин Костадинов настоява България да не подкрепя Киев.
Това не е „различно мнение“. Това е избор. Избор да говориш за „баланс“, докато ракети падат върху градове с българско население. Избор да омаловажаваш война, която убива и хора с български имена.
Русия не воюва само срещу армия. Воюва срещу общество. Срещу деца, които са отвлечени. Срещу градове, оставени без ток и вода. Срещу хора, които замръзват, защото електроцентралите са цел. Това не е конфликт. Това е системно унищожение.
Мълчанието е страхлива позиция
Когато руски ракети падат върху Одеса, а в българските села в Украйна хора се крият в мазета, липсата на ясна позиция не е отсъствие на действие – тя е действие само по себе си.
Да не назовеш агресора, да сведеш войната до „конфликт“, да търсиш баланс там, където има разрушени домове и ранени деца, означава да избереш удобството пред реалността. Това е избор да останеш встрани, дори когато под ударите са хора, които говорят твоя език и носят твоята идентичност.
Затова въпросът вече не е политически или идеологически. Той е морален и конкретен: каква е позицията на България, когато българи са под обстрел.
По гробищата в българските села в Украйна се веят два флага – български и украински. За хора, които са били и едното, и другото, и които вече не са между живите. В същите тези села децата продължават да пеят български песни и да учат езика, докато войната е част от ежедневието им.
За тях България не е геополитика. Тя е обещание.
И всяко мълчание тук е предателство към това обещание.
