Днес, 30 април, светът се потапя в необуздания ритъм на импровизацията. Този ден е повод за посещение на концерти, слушане на плочи и дискове вкъщи и признание за джаза като език на свободата и дипломацията и като културен феномен.
Международният ден на джаза се отбелязва официално от 2012 г. Празникът е обявен от ЮНЕСКО през ноември 2011 г. Основният двигател на инициативата е легендарният джаз пианист и композитор Хърби Ханкок, който е посланик на ЮНЕСКО за междукултурен диалог.
Датата е избрана, за да съвпадне с края на „Месеца на джаза“ (Jazz Appreciation Month), който традиционно се провежда през април в САЩ. Целта е да се подчертае ролята на джаза за обединяване на хората по целия свят, насърчаване на мира и диалога.
Джазът възниква в края на XIX и началото на XX век в Ню Орлиънс, САЩ. Той е резултат от къкренето на неповторим културен котел. Ражда се от преплитане на афроамериканската музикална традиция (спиричуъл, госпъл, блус, работнически песни) и европейската хармония и инструменти. В основата му стои стремежът към лична свобода и себеизразяване на чернокожото население, като по-късно се превръща в символ на съпротива срещу потисничеството и празник на импровизацията, където всеки музикант има равен глас в общия разговор на инструментите.
Първият издаден запис, който официално се нарича „джаз“ (тогава изписван все още като jass), е на Original Dixieland Jass Band. Това са петима бели музиканти, които имитират стила на афроамериканските си колеги от Ню Орлиънс. "Livery Stable Blues" е първата записана джаз пиеса. Тя става сензация заради имитациите на животински звуци (кон, магаре, петел), изпълнени с духови инструменти.
Музикантите, които действително са създавали джаза в неговата автентична среда, започват да записват малко по-късно, но техните композиции се считат за първоизточници. "Jelly Roll Blues" (1915) на Джели Рол Мортън е едно от най-ранните произведения. Той е първият, който доказва, че джазът може да бъде записан на ноти, без да губи духа си. Мортън често и нескромно твърди, че той е измислил джаза. "Dipper Mouth Blues" (1923) на King Oliver’s Creole Jazz Band е ключов запис, защото в него свири младият Луис Армстронг. Тук чуваме истинското звучене на Ню Орлиънс – колективната импровизация. "Rhapsody in Blue" на Джордж Гершуин, макар и по-скоро класическо произведение с джаз елементи, е първото, което вкарва джаза в концертните зали и го легитимира като сериозно изкуство.
България има своята златна страница в световната джаз история, като най-ярката фигура безспорно е пианистът и композитор Милчо Левиев, който проби в световния елит и работи с величия като Дон Елис, Били Кобъм, Ал Жаро. В този звезден списък стоят и джаз тромпетистът Михаил Йосифов, виртуозът на кларинета Иво Папазов – Ибряма, който съчетава фолклор и джаз, както и певицата Камелия Тодорова. Днес традицията продължават музиканти като Живко Петров, Антони Дончев, Теодосий Спасов и Хилда Казасян, които поддържат сцената ни жива и интригуваща.
За 2026 година, Глобалният град-домакин, избран от ЮНЕСКО за централното събитие на Международния ден на джаза, е Чикаго, САЩ. Тази година се отбелязват 15 години от създаването на Международния ден на джаза. Честването съвпада с 250-ата годишнина от независимостта на Съединените щати, като джазът е признат за един от най-големите културни дарове на Америка към света. Освен това Чикаго е родният град на самия Хърби Ханкок. Той често споделя, че именно в аулата на своята гимназия в Чикаго за първи път е открил магията на джаза.
Градът е „вторият дом“ на джаза след Ню Орлиънс. През 20-те години на миналия век музиканти като Луис Армстронг и Кинг Оливър се местят именно в Чикаго, където се развива специфичният „чикагски стил“ с акцент върху индивидуалните сола и по-бързото темпо. Точно чикагския прочит и френетичната динамика на джаза описва така живописно Джак Керуак в шедьовъра си „По пътя“.
Неслучайно споменаваме „По пътя“ – джазът има силна роля в някои от класическите романи на 20 и 21 век. Магията му ръководи пулса на писане на редица писатели, докоснати от тази музика. За Керуак джазът (и по-конкретно бибопът) е религия. Той се опитва да пише със скоростта, с която свири Чарли Паркър. Неговият стил „спонтанна проза“ е директно заимстван от джазовите сола – безкрайни изречения, които търсят кулминация, без да спират за дъх.
Фицджералд е човекът, който въвежда термина „Ерата на джаза“. Във „Великият Гетсби“ джазът е символ на разгулния живот, на новите пари и на моралната свобода на 20-те години. Оркестрите в имението на Гетсби свирят модерни композиции, които отразяват хаоса и блясъка на времето, докато героите се опитват да избягат от миналото си.
Харуки Мураками е бивш собственик на джаз бара “Peter Cat” в Токио и това личи във всяка негова страница. В „Норвежка гора“ героите слушат Бил Еванс и Майлс Дейвис, докато се справят със загубата. В „На юг от границата, на запад от слънцето“ джаз пианото е метафора за неосъществените мечти. Мураками използва джаза като емоционален код – ако героят му слуша конкретно изпълнение на Телониъс Монк, това ни казва повече за състоянието му, отколкото три страници описание.
Нобеловата лауреатка Тони Морисън пише романа си „Джаз“ така, че той да звучи като изсвирен в духа на стила. Действието се развива в Харлем през 20-те години. Структурата на книгата имитира джазова импровизация – темата се заявява в началото, а след това всеки герой поема „соло“, разказвайки своята гледна точка, като често променя ритъма и тона на повествованието.
