Олаф Кьондген е на 64 години – германски гражданин и утвърден европейски експерт по правата на човека, който от години живее и работи във Франция. Миналия месец той научава нещо, което променя личната му история – че баща му е бил нацист. Въпреки дългогодишния си интерес към историята и нейните уроци, Кьондген дълго време знае съвсем малко за ролята на собственото си семейство по време на режима на Хитлер – нещо типично за много германци от XXI век, разказва The Guardian.
Това започва да се променя в началото на април, когато вестник Die Zeit пуска онлайн търсачка в обширните архиви на Националсоциалистическата германска работническа партия (НСДАП). За първи път информация за членството на отделни хора става лесно достъпна. Реакцията е изключителна – милиони посещения и хиляди споделяния. Според редактора по история на изданието, Кристиан Щаас, интересът отразява желанието на хората да разкрият дълго пазени семейни тайни, повече от 80 години след края на Втората световна война.
„Тук действат два фактора – изминалото време и новите технологични възможности за изследване“, казва той.
След 1945 г. мнозинството германци възприемат себе си като „жертви“. Рядко се говори за собственото им участие – било като наблюдатели, съучастници или хора, знаели за престъпленията на режима. Днес, когато поколението на преките свидетели постепенно си отива, все повече хора се осмеляват да задават трудни въпроси и да проверяват семейните истории.
За Кьондген тази търсачка се превръща в нещо дълбоко лично. От академичен интерес към мрачните страници на историята той преминава към емоционален сблъсък със собственото си минало.
Баща му Ернст умира, когато той е едва на 16 години. Това оставя празнина, която с времето се запълва с идеализирани представи.
„Когато загубиш баща си толкова млад, се опитваш да съхраниш положителен образ за него“, казва Кьондген.
Истината обаче се оказва по-сложна.
Ернст израства в образовано католическо семейство от средната класа, с строг и дистанциран баща – ветеран от Първата световна война. Дядото, Лудвиг, се присъединява към нацистката партия през май 1933 г., само четири месеца след идването на Хитлер на власт – воден от чувството за унижение след Версайския договор, което режимът умело експлоатира.
Кьондген знае, че баща му доброволно се записва да воюва през Втората световна война. Но чрез новия архив научава нещо неочаквано – че Ернст става член на партията още на 1 септември 1939 г., в деня на избухването на войната. Това откритие променя напълно разбирането му за мотивацията на баща му.
„Винаги съм си мислел, че е искал да избяга от строгия дом, като се присъедини към Вермахта“, казва той. „Сега осъзнавам, че причините може да са били идеологически. Може би на 17 години е вярвал, че това е справедлива война в името на Германия и човечеството.“
Между 1925 и 1945 г. около 10,2 милиона германци стават членове на НСДАП. Жените са малцинство, но броят им нараства значително след началото на войната. Сред тях е и Ирмгард Росберг – бабата по майчина линия на Нико Карстен. Той научава, че тя се е присъединила към партията през 1937 г.
Карстен, днес на 56 години и инженер по околна среда, има ярки спомени от нея – и напрежението, което създава в семейството.
„Майка ми често влизаше в конфликти с нея – не понасяше властния ѝ характер и расистките ѝ изказвания“, разказва той.
Интересът му към семейната история е засилен и от възхода на крайнодясната партия „Алтернатива за Германия“, която призовава страната да „затвори страницата“ на нацисткото минало.
„Това ме тревожи, защото историята ясно показва до какво води подобно мислене“, казва той.
Причините за членство в нацистката партия са различни – от идеологическа убеденост при ранните членове до чист опортюнизъм при по-късните, търсещи кариерни възможности. Но историческите данни не подкрепят твърденията, че германците са били принуждавани масово да се присъединяват или че са били записвани без знанието си – аргумент, често използван след войната. Макар човек да може да бъде съучастник и без да е член на партията, огромният ѝ брой членове ѝ придава усещане за легитимност.
Нацистите водят изключително подробна документация. В края на войната архивите – около 50 тона документи – са преместени от Мюнхен в хартиена фабрика. Управителят ѝ, Ханс Хубер, успява да предотврати унищожаването им. По-късно американските сили ги прехвърлят в Берлин за целите на денацификацията. Днес тези архиви са дигитализирани и достъпни онлайн.
Журналистката Сузане Байер е категорична пред The Guardian, че е време Германия да преосмисли своята култура на паметта.
„Повечето германци имат илюзии за собствените си семейства“, казва тя. „Лесно е да говорим за големите военнопрестъпници, но когато става дума за нашите близки, темата става твърде болезнена.“
Психологът Луис Левитан предупреждава, че премълчаваните семейни тайни оставят дълбоки, макар и невидими следи – чувство на тревожност, объркана идентичност и несъзнавани вътрешни конфликти.
„Мълчанието е като тиха отрова“, казва той. „Колкото по-дълго продължава, толкова по-тежко става.“
Кьондген, който вече е открил още петима свои роднини с нацистко минало, признава, че не може напълно да изключи възможността самият той да би направил същия избор при подобни обстоятелства.
Днес той работи като съветник по правата на човека в Съвета на Европа – воден от принципа „никога повече“.
„Трудно ще намерите по-убеден европеец от мен“, казва той. „Европейското сътрудничество е най-важното средство, за да не се повтори подобна трагедия“.
