Улица „Цар Иван Шишман“ отдавна не е просто улица. Тя е от онези редки места в София, които все още пазят усещането за стара градска тъкан – ниски сгради, тесни тротоари, фасади с белези от различни епохи, малки магазини, кафенета и специфичното чувство, че градът все още има памет.
Новината за потенциално застрояване на няколко имота между улиците „Ген. Паренсов“ и „Славянска“ дойде от блогъра Боян Юруков и предизвика остра реакция в социалните мрежи.
От Столичната община побързаха да уточнят, че не е давано разрешение за строеж и че към момента е постъпило единствено заявление за изработване на проект за подробен устройствен план. Това е начална стъпка в процедурата и сама по себе си не дава право на строителство.
В институционален превод това означава: проект няма, но вратата е открехната.
А в София подобни „начални стъпки“ често се оказват началото на процес, който години по-късно завършва с поредната разрушена къща, поредната стъклена фасада и поредния спор дали градът окончателно губи облика си.
Според информация, разпространена от граждански активисти и урбанистични страници, става дума за няколко къщи по „Шишман“, за които в края на март е внесено искане за изработване на ПУП.
За две от сградите сред заявителите е Българската православна църква, по-конкретно религиозната организация, свързана с катедралата „Александър Невски“, заедно с други собственици.
Предвиждало се изграждането на пететажна сграда, а според публикуваната информация потенциално застрояване засяга и съседни имоти, включително характерната червена къща отсреща.
На пръв поглед това изглежда като поредния имотен спор в центъра на столицата. Само че „Шишман“ не е просто терен между две улици. Тя е една от малкото части на София, където градската среда все още не е напълно пречупена от агресивното презастрояване на последните две десетилетия.
Именно затова случаят бързо се превърна в символ на по-големия въпрос – може ли София да пази историческия си център, без той постепенно да бъде заменен от инвестиционни проекти, които формално спазват закона, но разрушават духа на мястото.
Тук започва и по-сложната част от историята.
Нито една от въпросните къщи няма индивидуален статут на паметник на културата. Това означава, че защитата им е значително по-слаба. Районът обаче попада в зона със статут на групова недвижима културна ценност – жилищна зона „Център“ Ж-2.
На практика това означава, че всяка подобна намеса трябва да бъде съгласувана с институциите по Закона за културното наследство, включително Националния институт за недвижимо културно наследство и Министерството на културата.
Теоретично именно тук би трябвало да се включат механизмите за защита на историческата градска среда.
На практика обаче общественото доверие към тези механизми е сериозно разклатено.
През последните години София видя не един и два случая, в които стари сгради бяха разрушавани, „реконструирани“ или оставяни само като декоративни фасади пред напълно нови конструкции. Много от тези проекти минаваха именно през процедурите, които би трябвало да гарантират опазването на културното наследство.
Това е и причината много хора да приемат успокоенията на институциите със скептицизъм.
Особено когато става дума за централни и апетитни имоти.
Още по-чувствителна става темата заради участието на Българската православна църква сред заявителите. Формално в това няма нищо незаконно – църквата е собственик на значителен имотен фонд и има право да управлява собствеността си. Но обществената реакция показва, че все повече хора започват да гледат на религиозните институции не само като духовни, а и като икономически играчи на пазара на недвижими имоти.
Това е деликатна тема, защото засяга едновременно собственост, обществен интерес и морални очаквания към институция, която традиционно се възприема като пазител на историята и идентичността.
Парадоксът е очевиден – именно сгради в сърцето на стара София, в район с културна стойност, могат да се окажат под натиск от ново застрояване с участието на институции, които би трябвало да бъдат естествени съюзници на опазването.
Случаят поставя и още един важен въпрос – какво всъщност означава „опазване“ в София през 2026 г.
Защото през последните години градът постепенно свикна с една особена практика. Старите сгради формално се „съхраняват“, но реално изчезват. Понякога остава само фасадата. Понякога дори тя не оцелява. На нейно място се появява нова постройка с декоративни елементи, напомнящи оригинала – архитектурен компромис между памет и инвестиция.
Така София започва все повече да прилича на град, който възпроизвежда собственото си минало като декор.
Именно затова казусът с „Шишман“ надхвърля конкретния спор за няколко сгради.
Той е част от много по-голям конфликт – между икономическата стойност на центъра и културната му стойност. Между правото на собственост и правото на градска памет. Между инвестицията и идентичността.
В този конфликт институциите често изглеждат колебливи.
Столичната община засега подчертава, че нищо не е одобрено и че предстои внимателна оценка на предложението. Оттам заявяват, че ще бъдат отчетени както правата на собствениците, така и необходимостта от опазване на характера на градската среда.
Това звучи разумно. Но подобни формулировки софиянци са чували и преди.
Именно затова обществената чувствителност около „Шишман“ е толкова силна още в самото начало на процедурата. Защото много хора вече не вярват, че битката за стара София започва, когато багерите дойдат. Те знаят, че тогава обикновено вече е късно.
Истинската битка започва много по-рано – с едно заявление, един устройствен план и няколко на пръв поглед технически процедури.
А улица „Шишман“ е от малкото места, където софиянци все още усещат, че градът им има душа. И вероятно точно затова реагират толкова остро на всяка възможност тя да бъде заменена с още бетон и стъкло .
Защото въпросът вече не е само какво ще бъде построено.
Въпросът е какво ще остане.
