„Стабилността на цените на храните зависи дали ще имаме силно българско производство.“ С тези думи премиерът Румен Радев постави отново добре позната политическа рамка около темата за цените на храните и зависимостта от внос. Изказването бе направено по време на широка среща в Министерския съвет с ресорните министри, браншовите организации в сектор земеделие и храни, синдикатите, работодателите и регулаторите. Основната тема е ръстът на цените на храните и поредният опит да се очертае пакет от мерки за тяхното овладяване.
Радев подчерта, че поскъпването се влияе както от външни фактори – цените на енергоносителите, торовете, електроенергията и транспорта – така и от вътрешни слабости на пазара и производството.
„Без регулации и контролни механизми пазарът лесно може да се превърне в джунгла“, заяви той.
На този фон обаче остава въпросът доколко подобни констатации отразяват реална управленска стратегия, а не поредното прехвърляне на отговорността към „структурни проблеми“, които се повтарят с години.
Макар България да има дългогодишни традиции в земеделието, страната продължава да разчита в значителна степен на внос при ключови хранителни продукти – особено плодове, зеленчуци и част от животинската продукция. В същото време местното производство остава фрагментирано и трудно конкурентно на по-евтината чуждестранна стока.
Причините са добре известни и повтаряни от години от самите производители – високи разходи за енергия и суровини, недостиг на работна ръка, слабо напояване и бавна модернизация на сектора. Въпреки това устойчиви решения на тези проблеми продължават да липсват.
Особено показателно е положението при малките и средните стопанства, които са най-уязвими и често излизат от пазара, без да бъдат заменени от устойчиви структури.
Проблемът не е само в производството, а и във веригата на стойността. Земеделците често продават на ниски цени, докато крайните цени за потребителя остават високи – резултат от посредници, слаба организация на сектора и липса на реален пазарен баланс.
Парадоксът е, че България продължава да изнася основно суровини като зърно и слънчоглед, но в същото време внася значителна част от преработените храни с по-висока добавена стойност.
На този фон идеята за „силно българско производство“ звучи по-скоро като политическа формула, отколкото като ясно разписана стратегия с конкретни инструменти и срокове. Остава отворен въпросът как точно държавата възнамерява да постигне това, след като същите проблеми се диагностицират от години, без видим пробив на практика.
