СОС реши Столичната община да поиска от държавата фигурите и барелефите от Паметника на Съветската армия. Действието е поредна страница от стария спор за мястото на монумента, демонтиран частично през декември 2023 г., и за бъдещето на Княжеската градина.
Въпросът отдавна не е само къде да се съхраняват бронзовите фигури. Нито дали те са „изкуство“ или „история“. Истинският въпрос е защо в центъра на София десетилетия наред стоеше паметник, който представя съветската армия като освободителка, въпреки че СССР обявява война на България на 5 септември 1944 г., а Червената армия влиза в страната на 8 септември без българската армия да ѝ окаже съпротива.
Това е проблемът с тези паметници. Те не просто пазят миналото. Те го подменят.
Не памет, а наложен разказ
Паметникът на Съветската армия в София е изграден през 1954 г. в духа на социалистическия реализъм. Това не е неутрален стил, а официалният език на една тоталитарна власт. Монументът не е поставен, за да разкаже сложна история. Поставен е, за да наложи една версия на историята – за „освобождение“, „вечна признателност“ и „братска дружба“.
В този разказ няма място за съветската окупация. Няма място за политическия натиск след 1944 г. Няма място за Народния съд, лагерите, репресиите, унищожаването на политическата опозиция и зависимостта на България от Москва.
Затова МОЧА е проблем. Защото стои като официална истина на място, където би трябвало да има честна памет.
Защо тези паметници вредят
Такива монументи не са просто камък и бронз. Те възпитават.
Когато една чужда армия е изобразена като върховен спасител в сърцето на столицата, това внушава зависимост. Казва на поколения българи, че свободата им идва отвън. Че собствената им държава е второстепенна. Че националната история трябва да се чете през благодарността към империя.
Това е удар по националния дух, защото измества българската памет. На мястото на българските усилия, жертви, грешки и избори се поставя чужд войник с оръжие.
И не е само София. В Пловдив паметникът „Альоша“ продължава да доминира над града от Бунарджика. През 2024 г. общински съветници предложиха той да бъде преместен, а темата предизвика нови спорове и протести.
Подобни монументи има и в други български градове, във Варна, Бургас и Русе. Всички те са част от една и съща политическа архитектура на режима: чрез камък и бронз да наложи благодарност към СССР и да превърне идеологията в част от градската среда.
За едни те са „история“. За други са ежедневно напомняне, че България не е разказала докрай собствената си истина за комунизма.
Да се пази историята не значи да се пази пропагандата
Аргументът „това е история“ често звучи убедително за незапознатите. Но има разлика между история и почит.
Историята трябва да се изучава, обяснява и показва. Пропагандата обаче не е длъжна да стои на пиедестал в центъра на града.
Бронзовите фигури могат да бъдат съхранени, експонирани, поставени в музейна среда, обяснени с контекст. Но да бъдат върнати като доминиращ символ в Княжеската градина означава да се върне и лъжата, която ги е създала.
А София има нужда от друго – от пространство, което не разделя, не възпроизвежда имперски митове и не кара жертвите на комунистическия режим да минават всеки ден покрай паметник на системата, която ги е смазала.
Това не е спор за миналото, а за зрелостта на държавата
Демонтажът на МОЧА, дебатът за „Альоша“ и споровете около други съветски монументи показват едно: България още не е решила как да говори за комунизма. Прикрива, мълчи, лъже.
Да преместиш такъв паметник не е заличаване на историята. Заличаване е да оставиш пропагандата да се представя за памет.
Истинската памет не се страхува от контекст. Тя казва цялата истина – и за Втората световна война, и за 1944 г., и за съветското влияние, и за българските жертви след това.
Затова бъдещето на МОЧА не е технически въпрос за скулптури и барелефи. То е тест дали България може най-после да различи паметта от подчинението.
