Преди по-малко от две години Киър Стармър спечели убедително изборите и върна Лейбъристката партия във властта след дълъг период в опозиция. Днес обаче британската политика вече говори за наследника му. Формално никой не е оспорил лидерството на Стармър. Няма официална кандидатура срещу него. Няма и необходимите 81 номинации от депутати, които да задействат вътрешнопартийна битка. Но в Лондон все повече се говори за нещо друго: че премиерът е загубил политическата си тежест много по-бързо, отколкото някой е очаквал.
И че вече изглежда като лидер в изчакване – човек, който остава на поста само докато партията подготви следващия ход, пише The Guardian.
От изборен триумф до вътрешна паника
Кризата избухна след тежките резултати на лейбъристите на местните избори в Англия, Шотландия и Уелс. Партията понесе сериозни загуби, а най-големият страх в лагера на Стармър започна да се материализира – избирателите не просто губят ентусиазъм, а започват активно да търсят алтернатива.
На този фон дори по-малко известни депутати започнаха да говорят открито за смяна на лидера.
Лейбъристката депутатка Катрин Уест първа запали фитила. Тя обяви, че ако никой от кабинета не събере нужните подписи за лидерска битка, самата тя би опитала.
Малцина я приеха сериозно. Но думите ѝ отключиха нещо много по-опасно – усещането, че въпросът вече не е „дали“, а „кога“.
Бунтът започна тихо
В рамките на няколко дни започнаха оставки. Първо си тръгнаха младши министри и депутати от предната линия на партията. Повечето бяха свързвани с лагера на здравния министър Уес Стрийтинг – човек, за когото отдавна се говори като за потенциален наследник на Стармър.
После напрежението стигна и до кабинета. Според информации от британските медии няколко министри са поискали от премиера да помисли за „график на оттегляне“.
Натискът към Стрийтинг да направи открит опит за лидерството растеше с всеки час. Хората на Стармър дори започнали публично да го предизвикват – ако има подкрепа, да действа.
Но когато моментът дойде, Стрийтинг не направи решителна крачка.
Той подаде оставка с дълго и остро писмо, в което поиска лидерски избори с „широко поле от кандидати“. Но така и не обяви собствена кандидатура.
За лагера на Стармър това бе знак за слабост.
„Това беше неговият момент и той го пропиля“, коментира един от съюзниците на премиера пред британски медии.
Новото име: Анди Бърнам
Докато Стрийтинг се колебаеше, вниманието постепенно се насочи към друго име – кмета на Голям Манчестър Анди Бърнам.
Бърнам от години е популярен в северна Англия и има силен публичен образ. Поддръжниците му вярват, че именно той може да спре възхода на Найджъл Фараж и партията Reform UK.
Проблемът е, че Бърнам дори не е депутат.
За да се върне в парламента, той първо трябва да спечели частични избори в район близо до Уигън. А там Reform UK вече вижда шанс за пробив.
Ако Бърнам загуби, политическите му амбиции може да приключат още преди да са започнали.
Но ако спечели, сценарият е ясен: бързо завръщане в Камарата на общините и незабавен натиск върху Стармър.
Защо Стармър изглежда толкова уязвим?
Проблемът не е само в изборните резултати.
Дори част от съюзниците на британския премиер признават, че той има сериозен политически дефицит – трудно комуникира, рядко вдъхновява и така и не успява да формулира ясна голяма идея за управлението си.
В продължение на години Стармър изграждаше образ на компетентен и дисциплиниран технократ. Но във времена на икономическа несигурност, миграционен натиск и възход на популистки партии това вече не изглежда достатъчно.
Особено когато избирателите започват да усещат липса на посока.
Иронията е, че правителството има и реални успехи – листите на чакащи в британското здравеопазване намаляват, икономическият растеж се оказва по-добър от очакваното, а кабинетът опитва да покаже по-твърда позиция срещу крайнодесните групи.
Но хаосът в самата партия засенчва всичко.
Войната за наследството вече започна
Формално Киър Стармър още е лидер на Лейбъристката партия и премиер на Великобритания. Реално обаче битката за наследството му вече тече.
Тя се води в оставки, неофициални разговори, контролирани течове към медиите и внимателно премерени публични изявления. И най-важното – тя показва колко бързо една огромна изборна победа може да се превърне в криза на доверие. Особено в епоха, в която политическите лидери вече не получават време.
