Само преди няколко месеца подобна сцена би изглеждала невъзможна във Венецуела. Политически активист пие кафе спокойно на открито. Жена протестира срещу властта на улицата. Майка държи огромни снимки на децата си пред затвор за политически опоненти. Днес тези картини вече съществуват в Каракас – след ареста на дългогодишния лидер Николас Мадуро и рязката промяна в отношенията между САЩ и Венецуела.
Но зад внимателно изградения образ на „нова Венецуела“ продължават да стоят страх, бедност и усещане, че всичко може бързо да се обърне обратно.
Венецуела между надеждата и страха
През последните месеци администрацията на Доналд Тръмп направи серия от символични и политически ходове, които трябваше да покажат началото на нов етап за страната.
След операцията, при която Мадуро беше задържан и отведен в Ню Йорк, Вашингтон възстанови директните полети между двете държави, изпрати високопоставени представители в Каракас и започна постепенно размразяване на отношенията.
Американският президент дори обяви: „Диктаторът и терорист Мадуро най-после го няма. Хората отново са свободни.“
За много венецуелци обаче свободата все още е повече надежда, отколкото реалност.
„Имаме малко повече въздух, но не и истинска свобода“, казва протестиращата Мария Перес пред CNN.
Градът изглежда нормален. Животът не е
На пръв поглед Каракас изглежда като град, който се опитва да се върне към нормалността. По улиците има движение, магазините продават западни стоки, а по билбордовете се рекламират нови инвестиции.
Но зад фасадата кризата остава навсякъде. Хора чакат с часове автобуси, защото това е единственият транспорт, който могат да си позволят. Магазините са пълни с продукти, но мнозина нямат пари да ги купят.
В кварталите над столицата семействата продължават да живеят с чести спирания на ток и вода. Огромни резервоари по покривите съхраняват вода за цели жилищни блокове.
В хладилника на едно семейство CNN намира само няколко домата, чушка, половин бутилка газирано и малко месо.
„Ако днес ядем яйца, утре ядем малко пилешко. Така живеем“, казва Ана Перес.
„Все още ни наблюдават“
Сред хората, които усещат промяната най-силно, е опозиционният активист Хесус Армас. Той е бил координатор на кампанията в Каракас на опозиционната лидерка Мария Корина Мачадо по време на изборите през 2024 г.
След спорната победа на Мадуро Армас и партньорката му Сайрам Ривас месеци наред се укриват, местейки се между различни квартири.
През декември 2024 г. Армас решава да работи от кафене. На излизане, по думите му, е отвлечен от осем маскирани мъже в черно и прекарва повече от година в затвор, включително в печално известния „Ел Еликоиде“ – център на венецуелските служби.
След ареста на Мадуро и новата амнистия той е освободен. Днес отново може да седи спокойно в открито кафене. Но страхът не е изчезнал.
„Все още има репресии, просто са по-малко“, казва Сайрам Ривас. Армас твърди, че служители на разузнаването продължават да го следят редовно.
Майките пред затворите
Промяната във Венецуела има и друго лице – майките, които още чакат децата си пред затворите.
Мелва Васкес живее в палатка пред затвора „Ел Родео“, на около 50 километра от Каракас. Тя протестира за освобождаването на сина и дъщеря си, арестувани по обвинения за заговор срещу държавата. Преди подобна демонстрация едва ли би била възможна.
Днес тя стои със снимките им пред затвора, но казва, че нищо не е приключило. „Живеем в агония“, казва тя.
Вашингтон все още държи ключа
Много венецуелци смятат, че бъдещето на страната им зависи не толкова от Каракас, колкото от Вашингтон. Новото временно управление начело с Делси Родригес говори за „прераждане“ на страната и настоява за премахване на американските санкции.
Но опозицията се страхува, че ако икономическата ситуация започне постепенно да се подобрява без реална демократизация, старите елити могат да запазят властта си под нова форма. Затова активисти настояват за бързи избори.
„Имаме нужда от повече подкрепа от САЩ и от изборен календар възможно най-скоро“, казва Армас.
Страната на контрастите
По улиците на Каракас все още има графити с искания за освобождаването на Мадуро и съпругата му. На други места хора излизат с американски знамена и благодарят на Тръмп.
Едни говорят за ново начало. Други за американска намеса. Между двете реалности остава една страна, в която милиони хора все още живеят с недостиг на лекарства, вода, ток и сигурност.
И макар репресиите да изглеждат по-слаби, страхът още не е изчезнал.
„Това, че днес можем спокойно да пием кафе навън, за нас е подарък“, казва Хесус Армас.
