След девет години отсъствие Андрей Звягинцев се завръща в голямото кино с „Минотавър“ – филм, който вече е сред най-важните събития на фестивала в Кан. Заснет в Рига, този филм е първият голям игрален проект, който директно и безкомпромисно осмисля Русия след началото на войната в Украйна и епохата на т.нар. „специална военна операция“.
След тежко боледуване от COVID-19 и преместването си във Франция режисьорът така и не се връща в Русия след началото на пълномащабната инвазия. Именно от дистанцията на изгнанието Звягинцев създава филм, който според критиците не просто говори за войната, а показва как тя постепенно прониква във всяка част от живота – в бизнеса, семейството, приятелствата и моралните избори.
Още първите кадри задават тона. Камерата бавно преминава покрай бетонна колона с надпис „Х*й войне“, като думата „война“ е многократно задраскана – препратка към руската цензура и почти табуираното назоваване на самата война. За критика Антон Долин именно тук най-ясно се чува гласът на режисьора.
Да се нарече „Минотавър“ просто антивоенен филм би било прекалено опростяване. Звягинцев не снима политически памфлет, а психологическа трагедия за моралния компромис и за начина, по който страхът и насилието превръщат обикновените хора в съучастници.
Главният герой Глеб Александрович, изигран от Дмитрий Мазуров, е успешен предприемач, собственик на логистична компания в провинциален руски град. Животът му изглежда подреден – красива къща, семейство, стабилен бизнес. Но действието се развива през есента на 2022 г., в разгара на частичната мобилизация в Русия. Служители напускат страната, офисът е парализиран от новините за войната, а икономиката започва да се разпада.
Паралелно с това се разпада и семейството му. Съпругата му Галя, изиграна от Ирис Лебедева, се отдалечава от него, а Глеб започва да подозира изневяра. Така личната драма постепенно се преплита с политическата и обществената.
Филмът използва като отправна точка класическия психологически трилър „Неверната жена“ на Клод Шаброл, но Звягинцев превръща историята в мащабна метафора за съвременна Русия. В една от ключовите сцени местната власт събира големите бизнесмени и им поставя „квоти“ за мобилизация. Всеки трябва да предостави определен брой служители за армията.
На Глеб се падат 14 души – директна препратка към мита за Минотавъра, на когото атиняните принасят в жертва 14 младежи. Именно тук филмът поставя големия си морален въпрос: какво се случва, когато човек започне да оправдава „малкото зло“ в името на оцеляването?
Според критиците силата на „Минотавър“ е, че не показва войната само на фронта. Тя присъства навсякъде – в разговорите между приятели, в страха на служителите, в отношенията между родители и деца, в мълчанието. Един от героите иска да избяга в Тайланд, друг оправдава мобилизацията с пари и „патриотичен дълг“. В няколко реплики Звягинцев събира целия конфликт между руснаците, които са напуснали страната, и онези, които са останали.
Критиката вижда във филма и директна диагноза за съвременна Русия – пространство, в което престъплението остава без наказание, а насилието постепенно се превръща в норма. В една от най-коментираните линии Глеб учи сина си, че проблемите се решават със сила и заплахи, защото „нищо друго не работи“. Именно това според Долин е най-страшното прозрение на филма – не че героят е жесток, а че средата го прави убедителен.
„Минотавър“ бележи и нов етап в кариерата на Звягинцев. Режисьорът на Левиатан и Нелюбов отново работи с дългогодишния си оператор Михаил Кричман, а музиката на братята Гальперини според критиците звучи като далечно ехо от сирени и експлозии. Макар филмът да е сниман извън Русия, създателите му успяват да пресъздадат атмосферата на провинциалната путинска реалност с почти документална убедителност.
Но най-силният образ остава самият Минотавър – не като чудовище от древногръцкия мит, а като символ на система, която изисква жертви. Глеб върви през лабиринт от компромиси, страх и вина, без да е сигурен дали изобщо има изход.
Финалните сцени с мобилизирани мъже, качвани в автобуси под звуците на „Прощание славянки“, вече са определяни като едни от най-силните антивоенни образи в съвременното европейско кино. Според критиците именно в това е силата на Звягинцев – да превръща политическата реалност в трагедия с почти античен мащаб.
„Минотавър“ не е просто филм за войната. Това е филм за общество, в което войната постепенно се превръща в нормално състояние, а мълчанието – в механизъм за оцеляване. И може би именно затова мнозина в Кан вече говорят за него като за една от най-важните кинематографични реакции срещу епохата, в която живеем.
