Министър-председателят Румен Радев влиза в серия от срещи в Париж и Брюксел, които изглеждат не просто дипломатически протокол, а тест за външнополитическото позициониране на новото управление. Залогът не е само в конкретните теми – европейска сигурност, подкрепа за Украйна, енергетика и модернизация на армията – а в политическия сигнал, който София изпраща към основните центрове на влияние в Европа.
В сряда Радев e в Париж за среща с френския президент Еманюел Макрон в Елисейския дворец, а след това ще отпътува за Брюксел. В четвъртък са предвидени разговори с генералния секретар на НАТО Марк Рюте, председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и председателя на Европейския съвет Антонио Коща. Формално темите са европейската сигурност, войната срещу Украйна, модернизацията на армията, енергетиката и европейската перспектива на Република Северна Македония.
Прави впечатление, че до момента френските медии почти не отразяват визитата, а в публичния дневен ред на Елисейския дворец липсва по-видим акцент върху срещата. Това не е непременно знак за ниска важност – двустранни разговори на ниво премиер и президент често минават без сериозно медийно внимание във Франция, особено когато не са свързани с криза, голяма сделка или европейски конфликт. Но липсата на интерес подсказва и друго: за Париж срещата вероятно е работна и прагматична, а не политически знакова.
Чия е инициативата?
Един от първите въпроси около визитите е дали става дума за търсена от София легитимация или за покана от ключови европейски лидери.
Според българската страна срещата в Париж е по покана на френския президент Еманюел Макрон. Външният министър посочи, че още преди официалното си встъпване в длъжност Радев е получил покани от Макрон, от Джорджа Мелони и от Антонио Коща. Форматът в Париж – работен обяд в Елисейския дворец – обичайно предполага домакинска инициатива и политически интерес към разговора.
В Брюксел картината е различна. Срещите с Марк Рюте, Урсула фон дер Лайен и Коща са по-скоро институционален ритуал за координация с ново правителство. Те са важни, но не носят същата политическа тежест като двустранна покана от лидер на държава като Франция.
Има ли символика в подредбата?
По-интересен от самия маршрут е редът на срещите. Вместо първо да потърси институционалния център в Брюксел, Радев започна с Берлин, продължава с Париж и едва след това отива при ръководството на ЕС и НАТО.
Тази подредба трудно изглежда случайна. Тя може да се прочете като опит за директно политическо позициониране пред двете държави, които в голяма степен задават курса на Европейския съюз по темите за сигурността, отбраната, икономиката и подкрепата за Украйна – Германия и Франция.
С други думи, сигналът е: София търси разговор първо с държавите, които формират европейската политика, а после с институциите, които я координират.
Радев – различен език навън и у дома?
Най-чувствителният политически въпрос обаче е дали Радев говори по различен начин пред външна и вътрешна публика.
В международните си изяви той поставя акцент върху европейската сигурност, модернизацията на армията, диверсификацията на енергийните доставки и стратегическото сътрудничество със съюзници. Това е език, близък до доминиращия дневен ред в ЕС и НАТО.
В България обаче Радев многократно критикуваше изпращането на военна помощ за Киев по време на войната срещу Украйна и настояваше, че конфликтът няма военно решение. Тези позиции му спечелиха подкрепа сред по-скептичната към Запада публика, но и критики, че използва различен политически тон у дома и навън.
В този смисъл въпросът не е непременно дали Радев е „популист“ вътре и умерен навън, а дали адаптира посланията си към различна аудитория. За критиците това изглежда като двойна реторика. За защитниците му – като политически реализъм, при който вътрешната политика и международната дипломация изискват различен език.
Истинският политически въпрос след Париж и Брюксел вероятно няма да бъде какво точно е договорено зад затворени врати, а какъв образ на България и на самия Румен Радев ще остане у европейските партньори. Ще бъде наблюдавано дали той ще затвърди линия на предвидим и ясно евроатлантически ориентиран премиер, или ще остане усещането за разминаване между посланията навън и политическия език, който използва у дома. Именно последователността – по темите за сигурността, подкрепата за Украйна, отбраната и отношенията със съюзниците – може да се окаже по-важна от самите дипломатически срещи.
