От ГЕРБ решиха да влязат в ролята на строг дигитален пъдар. С внесените промени в Закона за закрила на детето партията предлага пълна забрана на мобилните телефони в училище и блокиране на достъпа до социални мрежи за деца под 16 години. Мотивите звучат правдоподобно и удрят право в родителските страхове – грижа за психичното здраве, концентрацията, съня и спасяване на дигитално зависимото младо поколение.
Сама по себе си, идеята за ограничаване на екраните в класната стая изобщо не е лоша. Нещо повече, тя вече работи с огромен успех в редица европейски държави като Франция, Нидерландия и Обединеното кралство. Изследванията там показват ярък скок в концентрацията на учениците и по-добра социализация в междучасията. Проблемът у нас обаче не е в самата забрана, а в това, че тя се използва като евтин параван, с който политиците се опитват да скрият собствената си безпомощност пред дигиталния свят.
Докато в Париж или Амстердам институциите имат капацитета да налагат правила, у нас идеята, че достъпът до мрежите ще се контролира чрез „специално технологично средство за анонимна проверка на възрастта“ в наредба на Министерството на иновациите, звучи като пълна научна фантастика.
Достатъчно е да погледнем как държавата се справя с дигиталната престъпност на терен. Само преди броени месеци МВР се оказа напълно безпомощно пред казуса в Благоевград, където в закрити канали в Telegram необезпокоявано се продаваха опасни халюциногени и вейпове на непълнолетни. Държавата, която не може да локализира и спре дилърите в един чат, сега вярва, че с чиновническо решение ще накара глобални технологични гиганти като Meta и ByteDance да козируват пред родното министерство. Всяко 12-годишно дете знае как да заобиколи подобни родни „филтри“ с две кликвания в безплатно VPN приложение. Затова на нашия терен забраната рискува да остане просто неприложим закон, написан единствено за трупане на родителски лайкове във Facebook.
Западната практика показва, че забраната на телефони в училище работи само тогава, когато е съчетана с модерни алтернативи в клас. У нас училището масово проспа дигиталната революция. Учебните програми все още кретат в миналия век, а методът на преподаване често се свежда до сухо наизустяване. Вместо смартфоните и таблетите да бъдат интегрирани като контролирани образователни инструменти, за интерактивни уроци или бърза проверка на факти, те биват обявени за единствения враг.
Големият грях на системата ни не е, че децата имат телефони, а че никой в училище не ги учи на дигитална хигиена, киберсигурност и критично мислене. Държавата отказа да ги научи как да разпознават онлайн тормоз, фалшиви новини и как алгоритмите умишлено крадат вниманието им. По-лесно е просто физически да отнемеш смартфона, отколкото да обучиш учителите, да модернизираш учебния процес и да предложиш на учениците вълнуващо съдържание в клас.
С това предложение вносителите се опитват да измият ръцете си от дългогодишния си провал в сектора. Лошите резултати на матурите и ниските нива на функционална грамотност на децата ни вече си имат официален виновник – екранът в джоба им. Не остарелите методи, не липсата на мотивация или амортизираната база, а просто телефонът.
Забраните в клас, макар и правилни по същество на Запад, тук няма да накарат децата изведнъж да заобичат училището. Те просто ще превърнат българските учители в пъдари, които да претърсват раници и да влизат в постоянни конфликти. Истинската реформа изисква смелост за промяна на съдържанието в клас, превръщането на дигиталната грамотност в задължителен предмет и реална битка с дилърите в мрежата. Всичко останало са евтини политически пушеци за сметка на децата ни.
