Случаят с Васил Михайлов, известен публично като „прокурорския син“, отдавна излезе извън рамките на криминална история и постави въпроси за доверието в институциите. След ареста му баща му – прокурорът от Перник Бисер Михайлов – заяви, че не е знаел къде се укрива синът му и че „като баща“ не би го предал. Думите му звучат човешки разбираемо, но поставят по-сложен въпрос: какво се случва, когато личната роля на родител се срещне с професионалната отговорност на магистрат, чиято работа е да защитава закона и обществения интерес.
Михайлов заяви, че не е знаел къде се укрива синът му през близо 11-месечния период и отрече да му е оказвал съдействие. „Не съм знаел къде е през този 11-месечен период“, каза прокурорът в ефира на NOVA.
Най-силен обществен отзвук обаче предизвика друго негово признание: „Като баща не бих предал сина си“. Михайлов допълни, че не би свидетелствал срещу него и подчерта, че според закона родител не носи наказателна отговорност за лично укривателство, когато става въпрос за собствено дете.
Това обаче не изчерпва въпроса. Законът и общественият стандарт невинаги съвпадат. В случая не става дума само за това дали е извършено нарушение, а и за очакванията към човек, който представлява държавното обвинение.
Бисер Михайлов не е просто баща, а магистрат с дългогодишен стаж. Именно затова думите му неизбежно поставят въпрос за границата между личната вярност и институционалната роля. Доколко един прокурор може да остане убедителен като символ на безпристрастност, когато публично заявява, че в подобна ситуация би действал преди всичко като родител?
Самият Михайлов твърди, че не знае кой е помагал на сина му, като допуска, че това може да са били „приятели, роднини, семейство, хора с възможности“. По думите му отношенията между двамата са силно влошени, а той не познава средата около младия мъж.
Прокурорът е категоричен, че ако срещу него бъде започната проверка, ще се защитава, като посочва 31-годишния си стаж в системата.
Но случаят вероятно ще остане тест не само за наказателното производство срещу Васил Михайлов, а и за общественото усещане къде свършва човешкото обяснение и откъде започва професионалната отговорност на един магистрат.
