Европа изпраща милиарди евро през Атлантика всеки ден — не само за втечнен газ, оръжия или услуги, а и за технологии, които са се превърнали в невидимата инфраструктура на ежедневието. Данните на държавни институции се съхраняват в американски облаци. Изкуственият интелект се разработва основно с американски модели и чипове. Софтуерът, върху който работят администрации, компании и болници, често е произведен отвъд океана. А когато отношенията между съюзници започнат да се колебаят, тази зависимост внезапно започва да изглежда не като удобство, а като риск.
Точно затова Европейската комисия подготвя нов пакет от мерки, чиято цел е да намали технологическата зависимост на ЕС от чужди компании, най-вече американски. Според проектодокументи, видени от Politico, Брюксел иска да засили т.нар. „технологичен суверенитет“ на Европа – от облачните услуги и центровете за данни до изкуствения интелект, микрочиповете и софтуера.
Зад сухия език на европейската бюрокрация стои съвсем конкретен страх: че прекалената зависимост от външни технологии може да се превърне в стратегическа слабост в свят на търговски войни, санкции и геополитически конфликти.
„Технологичните зависимости се превръщат в стратегически пасив“, предупреждава Европейската комисия в проект на стратегията, цитиран от Politico.
Страхът от „копчето за изключване“
Най-голямото безпокойство в Брюксел е свързано с облачните услуги – дигиталните системи, в които институции и компании съхраняват информацията си.
В момента голяма част от този пазар в Европа се доминира от американски гиганти. Държавни администрации, болници, банки и компании използват инфраструктура на компании като Amazon, Microsoft и Google.
Според проектите, с които Politico се е запознало, държавите в ЕС ще трябва да започнат да проверяват доколко публичните им услуги зависят от чужди облачни доставчици и дали съществува риск при политическо напрежение или санкции достъпът до критична инфраструктура да бъде ограничен.
В Брюксел този риск вече има име – „kill switch scenario“, или сценарий на дистанционно „изключване“.
Това не означава, че ЕС смята, че Вашингтон ще изключи европейските институции. По-скоро опасението е, че в свят на геополитически кризи подобна зависимост сама по себе си се превръща в уязвимост.
И тук идва първият парадокс: Европейската комисия няма намерение да забранява американски технологии.
Вместо това държавите ще трябва сами да оценяват риска и сами да решават дали да ограничават достъпа на външни доставчици до чувствителни обществени поръчки. На практика това означава, че една държава може да направи промени, а друга – да не направи нищо.
Европа иска чипове, но първо трябва да има кой да ги купува
Втората голяма тема са микрочиповете – компонентите, без които не работи почти нищо в съвременната икономика, от автомобили и телефони до електроцентрали и медицинска техника.
След недостига по време на пандемията Европа започна да гледа на чиповете като на въпрос на сигурност.
Затова Брюксел подготвя промени в европейския закон за чиповете. Целта е да се стимулират мащабни индустриални проекти, които да получават по-бърз достъп до финансиране, по-лесни разрешителни и подкрепа за производство.
Но тук ЕС се сблъсква с икономическа реалност: фабриките за чипове струват десетки милиарди евро и няма особен смисъл да бъдат строени, ако няма стабилно търсене.
Затова фокусът постепенно се измества – не просто да се строят фабрики, а да се създаде индустриална екосистема, която да използва произведените в Европа компоненти.
В документите, цитирани от Politico, Комисията посочва, че недостигът на полупроводници вече е показал колко пряко прекъсванията на доставки засягат живота на европейците – от автомобилната индустрия до здравеопазването и енергетиката.
Отворен код вместо скъпи лицензи
Третият залог е по-малко зрелищен, но вероятно най-практичен: Европа иска да инвестира повече в open-source технологии – софтуер с публично достъпен код.
Причината е проста: когато кодът е отворен, държавите и компаниите не зависят изцяло от един доставчик, могат по-лесно да сменят системи и да контролират собствените си данни.
Според проектите, описани от Politico, ЕС иска да подпомогне европейски компании, работещи с отворен код, да финансира поддръжката на такива решения и да улесни сътрудничеството между държавите.
Залогът е и финансов. Комисията оценява, че Европа харчи около 264 млрд. евро годишно, основно за затворени софтуерни решения, доминирани от американски компании.
Големият проблем: кой ще плати?
Най-големият въпрос обаче не е технологичен, а финансов.
Само за разширяване на капацитета на центровете за данни до 2036 г. ЕС ще има нужда от около 200 млрд. евро, изчислява Комисията. Още милиарди ще са необходими за научни разработки, дигитализация и изкуствен интелект.
И тук се появява неудобната истина: Европа няма готови пари.
Брюксел до голяма степен разчита на частни инвеститори и на бъдещи бюджетни решения, които тепърва трябва да бъдат договорени. Тоест — стратегия има, но сметката още не е платена.
А какво означава това за България?
За страни като България дебатът изглежда далечен, но последиците могат да бъдат много конкретни.
Ако ЕС започне да изисква оценка на технологическата зависимост, това може да засегне държавната администрация, обществени поръчки, здравни системи, центрове за данни и начина, по който институциите съхраняват информация.
Възможно е да се отворят и нови европейски програми за финансиране на дигитална инфраструктура, киберсигурност и софтуер.
Големият въпрос остава друг: дали Европа наистина иска независимост — и колко е готова да плати за нея.
Защото между амбицията за „технологичен суверенитет“ и реалността стои факт, който Брюксел трудно може да избегне: почти цялата дигитална инфраструктура, от която Европа зависи днес, вече е построена от други.
