Когато Световното първенство по футбол беше разширено от 32 на 48 отбора за Мондиал 2026, едно от най-големите очаквания беше свързано с Азия. Континентът получи осем директни квоти плюс възможност за девета чрез плейофи – значително увеличение спрямо предишния формат от четири директни места и още едно евентуално. На този фон изглеждаше логично Китай – с огромното си население и мащабни инвестиции във футбола – най-накрая да се доближи до едва второто си участие на Мондиал. Реалността обаче се оказа различна, пише The Economist.
Китай не само не се възползва от разширената квота, но дори не успя да достигне до четвъртия квалификационен кръг, като изостана от отбори като Оман, Индонезия и дори Палестина. Отпадането беше тихо и безславно, а мъжкият национален тим продължава да изглежда далеч от нивото на женския, който е значително по-успешен и има финал от Световното първенство през 1999 г.
Това не е сценарият, който Пекин си представя. Още през 2011 г., когато Си Дзинпин е вицепрезидент, той формулира три амбиции за китайския футбол – страната да се класира, да домакинства и да спечели Световното първенство. Първата цел вече беше частично постигната с единственото участие на Китай през 2002 г., което обаче завърши с три загуби и нито един отбелязан гол.
През 2015 г. е приет мащабен план за развитие на футбола, съпроводен с огромни инвестиции както в местното първенство, така и в опити за навлизане на китайски капитали в европейски клубове. Само няколко години по-късно представители на европейския футбол, включително треньори от Висшата лига като Арсен Венгер и Антонио Конте, вече говореха за нарастващото влияние на китайските клубове и потенциалната конкуренция на трансферния пазар.
Тогава къде се обърка всичко? Според анализатори проблемът не е в липсата на ресурси, а в начина на управление. Корупционни скандали, политическа намеса и централизирано планиране заменят естественото развитие на футбола. Днес вътрешното първенство на милиарден Китай е разтърсено от санкции, като над половината клубове започнаха сезона с наказателни точки заради съмнения в уредени мачове, нелегални залози и корупция.
Проблемите се задълбочават и от прекомерната държавна намеса. Футболът в Китай е част от административната система, а Китайската футболна асоциация е подчинена на държавни институции. При управлението на Си Дзинпин спортът се превърна в политически проект с конкретни цели, лозунги и директиви. Но докато страната успява да произвежда в индустрии като електромобилите, същият модел не работи при футбола.
Причината е структурна. Успешните футболни нации се развиват органично – чрез детски футбол, локални клубове и естествена конкуренция. В Китай обаче подходът е обратен: стандартизация, контрол и централизирано управление, което потиска именно онази спонтанност, от която футболът се нуждае.
На този фон амбициите за успех на световно ниво изглеждат все по-далечни. Дори класиране на следващото първенство би изисквало нов четиригодишен цикъл, а мечтата за титла вече се възприема като нереалистична. Така на преден план остава единствено въпросът за домакинство.
През 2017 г. президентът на ФИФА Джани Инфантино посети Китай и се срещна със Си Дзинпин, като тогава се говореше, че страната неизбежно ще приеме Мондиал в бъдеще. Спекулациите дори стигаха до 2030 или 2034 г. Днес обаче тези сценарии изглеждат отложени за далеч след 2040 г., а дори тогава не са сигурни. Още по-показателно е, че при по-късното посещение на Инфантино през 2024 г. той не се срещна със Си Дзинпин, а със заместник-министър на спорта – знак за спад в политическия приоритет на футбола.
Интересен детайл е и отслабващият медиен интерес. До последния момент преди Мондиал 2026 Китай все още не беше финализирал телевизионни права за излъчване на турнира, което допълнително показва охладняването на държавния ангажимент към спорта.
Парадоксът остава очевиден – Китай е глобална сила в индивидуалните спортове, където успехът може да бъде системно изграден, но футболът изисква нещо различно: свобода, креативност и дълбока базова структура. Краткият бум на инвестиции преди години доведе до привличане на звезди, но не промени нивото на местните играчи. В резултат на това днес китайските власти изглежда приемат, че Световното първенство вече не е стратегическа цел, а потенциален репутационен риск – особено ако бъде съпътствано от слабо представяне на терена.
И все пак интересът на обществото не е изчезнал. Мачове на световни звезди в Китай продължават да привличат огромна публика и еуфорична атмосфера, напомняща за олимпийския дух от 2008 г. Футболът в страната остава жив – но на различно ниво от това, което си представят неговите политически архитекти, пише в заключение The Economist.
