Когато Европейската комисия публикува годишното си Информационно табло за правосъдието в ЕС, заглавията в медиите обикновено следват един и същ предвидим и мрачен сценарий. Акцентът неизменно пада върху парадокса, че страната ни инвестира близо 0.7 на сто от брутния си вътрешен продукт в съдебната система, абсолютен рекорд за Европейския съюз, докато в същото време едва една трета от гражданите изпитват доверие в магистратите. Ако спрем анализа дотук, заключението изглежда болезнено просто. Милиарди левове от данъците ни потъват в черна дупка, която произвежда единствено недоверие.
Ако обаче разгърнем в детайли данните от Брюксел извън повърхностните заглавия, изплува една много по-сложна и нюансирана картина. Оказва се, че под повърхността на политическите скандали и дебатите за капсулирането на Висшия съдебен съвет, българското правосъдие крие реални структурни успехи.
В някои сектори системата работи на нива, за които държави с вековни традиции в Южна и Западна Европа могат само да мечтаят. Големият капан при оценката на родното правосъдие е склонността ни да го разглеждаме като монолит, докато европейският доклад всъщност очертава две напълно различни реалности, съществуващи под един и същ покрив.
Първата реалност е т.нар. масово правосъдие – онези хиляди всекидневни казуси, с които се сблъскват обикновените граждани и бизнесът. Когато става въпрос за търговски спорове, трудови конфликти или обжалване на несправедливи актове на администрацията като глоби и ревизии, българската система е изненадващо ефективна. България консистентно държи второ място в целия Европейски съюз по най-кратко време за решаване на административни дела на първа инстанция.
Вместо да чакат с години, българските фирми получават решения в рамките на броени месеци, което носи огромна предвидимост за икономическата среда. Съдилищата ни се справят успешно и с т.нар. ликвидиране на висящите дела, което означава, че за една година се приключват повече казуси, отколкото постъпват. По този начин капиталите на бизнеса не остават блокирани в безкрайни съдебни лабиринти.
Към това трябва да се добави и сериозният дигитален скок, отчетен от ЕК. Благодарение на развитието на Единния портал за електронно правосъдие, страната ни вече е сред отличниците в Общността по възможности за електронно завеждане на дела, отдалечен достъп до дигитализирани доказателства и електронно призоваване. За бизнеса и гражданите това се превежда в спестени милиони левове за държавни такси, разходи за транспорт и часове адвокатски труд. Тези тихи успехи са плод на огромния обем работа, която редовите съдии вършат всекидневно под натиска на сериозно натоварване в големите градове.
Разминаването между тези отлични технически показатели и ниското обществено доверие обаче идва от втората реалност в системата – т.нар. високо правосъдие, което засяга корупцията по върховете на властта и организираната престъпност.
Докладът на ЕК отчита, че България е на първо място по бързина в решаването на дела за корупция, но в българския контекст тази статистика крие огромна уловка. В реалността светкавичната бързина твърде често означава просто бързо прекратяване на производствата или оправдателни присъди още на ранен етап поради некачествени обвинителни актове или липса на институционална воля. Статистиката отчита затворена папка, но усещането за безнаказаност в обществото остава непокътнато.
В същото време докладът поставя червена лампа пред сериозното забавяне на делата за пране на пари, където страната ни изостава над средното за Съюза. Мудността точно в този сектор е показателна, тъй като проследяването на сложни финансови схеми е ключът към удрянето на корупционния капитал. Липсата на капацитет тук обяснява защо над 60% от българите продължават да посочват като основен проблем политическата и икономическата намеса в работата на магистратите. Това ни връща към дебата за структурата на управление на системата – когато кариерното израстване на съдиите и прокурорите зависи от политически квоти и лобита, независимостта изчезва, а честните магистрати биват смазвани от административен натиск.
В крайна сметка Информационното табло на ЕК ни показва, че парите на българския данъкоплатец не са изгубени изцяло. Те са обезпечили една работеща, бърза и модерна машина на ниските и средните нива. Предишните ни изцяло отрицателни становища за съдебната система не са били погрешни, но те са описвали предимно „покрива“ на сградата, който наистина има нужда от спешен ремонт и прекъсване на политическите зависимости. Основите на сградата обаче са здрави. Голямото предизвикателство пред България вече не е просто да налива средства, а да пренесе стандартите за професионализъм и бързина от редовите съдилища към върховете на прокуратурата и съдебната власт, за да се превърне статистическото отличничество в реално обществено доверие.
