Пет години без Христо Калчев, профил, който не можеш да сбъркаш с никого в България
България обеднява откъм пичове. Със смъртта на Христо Константинов Калчев обществото ни още повече се смали откъм мъже с характери, откъм забележителни същности. Ицо беше и си остава профил, който не можеш да сбъркаш с никого в България. Имаше вроден аристократизъм, буржоазно възпитание, манталитет на софийско копеле, бе харизматичен хулиган, с маниери на разорен благородник. Баща му го убива Народният съд, отива си на 44 години, майка му – учителка по английски, е вкарала в жилите му консерватизма на извисеното самопрезрение, усмивката на всеопрощаващата доброта.
Всъщност Ицо Калчев бе герой от нашия национален игрален филм, чийто сериал продължава вече 16 години. И ако този епико-исторически трилър най-после спре, то не защото е финализиран като сюжет, не защото няма още типове за утепване, а защото вече го няма писателя-хронист, писателя-сбъдник, който да предскаже и да разкаже епизодите от задкулисния живот на първенците. Романите му не бяха вулгарни, наопаки – вулгарен е горещият мир, който изпрати студената война в покойницата на историята.
Умря не просто един нетипичен тип на нашето време. Умря една институция, едно звание, умря нашата участ на битийни свидетели и се превърна с нетленност. Ицо не само научи ченгетата и мутрите да четат книги. Той следеше от близо дишането на болното ни общество. И чрез книгите си препращаше същото това общество в света на другите големи болници – Западна Европа, Русия, САЩ, Близкия изток...
Авторът Калчев загина преди своя главен герой Козела. Този ексгенерал от ДС носеше ума и финеса на своя неуморим и неумолим създател, пиеше сутрин по една кана кафе и един литър водка на ден, четеше между редовете пачка вестници и носеше болезнената нравственост на предишния и днешния фалш, на комунистическата оргия на духа и капиталистическата безпощадност на плътта. Калчев си отиде, остана Козела. Недоубит, недописан, вечен. Като своя автор-идеалист. Като двойник на Черния пророк, като Белия дявол на прогресиращия регрес. Козела е образ, който за зло или за добро, се оказа първият българин, най-бързо интегрирал се в глобализацията, в нейната видима и невидима престъпност. Той е първата бяла якичка сред черноработниците, той е българският гений на умореното зло, ценен и оценяван от глутницата на корпоративните единаци.
Козела не е пример за национален героизъм, нито е мечтата ни за якия балкански лъв, впуснал се в подземния свят на света. Но е привлекателен, готин българин, професионално циничен, природно облагороден, с школуван московски ум, със същност на гамен, който разбира гамените и ги предвижда, защото е техен духовен близнак. Козела е реален не като човек, а като сумарна прогноза. Българският бръснач вече има възможност да стане основен играч в международното голо хоро от бизнес интереси, практикувано от ЦРУ, КГБ, МОСАД и тяхната не/законна рожба Ал Кайда. Очаквах тълпи на погребението. Не би. Калчев рядко се мяркаше по телевизиите. Мучащите мърморковци отдавна по необходимост си имат собствени подобия. Те няма как да оценят уникалността на Ицо – като фриволност, като фриз, като необмислено обаяние и мозъчен колорит. И слава Богу, че не се довлякоха с черните си очила или черните си якета.
Видях само познати писатели, актьори, певци, композитори, кинаджии, журналисти, музиканти, лекари, адвокати, издатели, телевизионери, продавачки на книги. Гледах го – легнал, изящен, неподражаемо красив, по-лек от ковчега си, по-благ от опрощението и по-измерим от греха и грехопадението. И си помислих дали да извадя от джоба си писалка и да я му пусна скришом в гънките на савана. Но се сетих, че той не пишеше по простия познат начин на амбициозните мъченици, той показваше как се пише, задаваше типологията и митологията, задаваше творческата задачка, след което демонстрираше (за ужас на колегите си!) колко лесно се прави, колко бързо може да се пресметне всичко на ум...
Спрях се до главата му, прекръстих се три пъти и поисках да го целуна по челото. „Не!”, чух го тихо да изсъсква, в смисъл, дръж се като мъж, недей да правиш глупости, не ти позволявам да се излагаш, без лиготии, давай по кротко, изчезвай, пускай да мине следващия, че нещо много се люлеете по веригата...
Оставаше да вдигне възмутено вежда или да удари нервно един бърз тик със скулата, но понеже си е копеле от класа, от най-буржоазната махала на селяндурската ни столица, запази самообладание и си остана строг, студен и мълчаливо величав. Гадно е, както каза Боян Биолчев, че толкова избърза и ни изпревари, че поиска пръв да седнеш на небесната маса. Ще добавя: за да си поръчаш една голяма водка с вода, от въздушните запаси във винарната на Бога.
Наздраве, Калчев!
Вдигам гордата ти чаша за здравето на утрешния ден!
Румен Леонидов
