Европейският механизъм за стабилност (ESM) и Пактът за еврото са контрапродуктивни за новите страни членки на ЕС, в това число и за България. Това заявява Георги Ангелов, старши икономист на Институт "Отворено общество" – София в анализа си "Разширяването на Еврозоната: Поглед от България".
В първото десетилетие от съществуването на еврото се забеляза един изключително интересен феномен – от страните кандидатки за Еврозоната се изискваше да отговарят на строги изисквания, докато към страните членки на Еврозоната такива изисквания на практика нямаше (те съществуваха нормативно, но не се спазваха), пише Ангелов. "Забележителен е случаят, в който една страна - кандидатка за Еврозоната не влезе, защото инфлацията й беше само с 0.01% по-висока от изискваната. В същото време, много страни от Еврозоната не изпълняваха изискванията за държавен дълг години наред, но нищо не беше направено срещу тях. Правилата за Еврозоната бяха не само несправедливи, но и контрапродуктивни. Здравият разум изисква спазване на правилата вътре в Еврозоната, за да се осигури стабилност на еврото. Тъй като това не беше направено, сега много страни членки на Еврозоната са на ръба на фалита. В същото време, целта за налагане на еврото като световна валута изискваше бързо приемане на новите страни членки на ЕС, когато те имаха желание да влязат в Еврозоната. Това също не беше направено. Парадоксално, но страните с по-добра фискална и икономическа политика бяха извън Еврозоната, докато страните от Еврозоната бяха в много случаи с по-лоша фискална политика. Например, през 2008 година всички нови страни членки имаха държавен дълг под 50% от БВП, с единствено изключение Унгария, докато в Еврозоната държавният дълг беше над 70% от БВП средно. И още: седем от десетте страни с най-нисък държавен дълг в ЕС бяха извън Еврозоната през 2008 година. Бяха извън Еврозоната най-вече защото не бяха допускани в нея. Еврозоната не допускаше страни с добра икономическа политика, а самата Еврозона имаше слаба фискална политика като цяло. Невероятно, но факт.
От гледна точка на страните извън Еврозоната ситуацията през последните месеци не се е променила в положителна посока. Точно обратното. След като създадоха кашата с фискалните проблеми на Еврозоната, големите страни измислиха "решение": фонд за спасяване на фалирали страни – въпреки че спасяването на фалирали страни е незаконно по сегашното законодателство на ЕС. Сега е в ход промяна в Лисабонския договор, който да узакони спасителния фонд, т.нар. ESM (European Stability Mechanism).
Самият спасителен фонд ESM ще има 700 милиарда евро капитал, от които 80 милиарда ще бъдат ефективно внесени, а останалите ще се внасят при нужда. Първоначалното предложение беше разпределението на капитала да е на база на населението и БВП. Това означава, че най-бедните страни ще платят най-много като дял от БВП, докато най-богатите ще платят най-малко. Едва след силна опозиция от новите страни членки се даде малка и временна отстъпка: през първите 12 години от членството в Еврозоната за страните с БВП под 75% от средното тежестта на населението ще е 12.5% вместо 50%. Въпреки това, дори и при новата система, бедните страни ще платят най-много като дял от БВП, а това ще се задълбочи след 12-те години преходен период (12 години не са достатъчни за бедните страни да станат богати). Парадоксално, но най-бедната страна членка на Еврозоната ще плати най-много като дял от БВП – и с тези пари ще се спасяват едни от най-богатите страни в ЕС като Ирландия, Белгия, Испания и пр. Още по -парадоксално ще стане ако по-бедни страни като Румъния, България, Латвия влязат в Еврозоната. Най-бедните ще подпомагат най-богатите!
Механизмът на финансирането на ЕСМ по никакъв начин не е обвързан с рисковете една страна членка да има нужда от помощ. Всъщност, страните с най-малък държавен дълг като Естония и България (които има най-малка вероятност да фалират) ще платят най-много като дял от БВП в спасителния фонд. Т.е. разпределението на капитала е не просто несправедливо спрямо по-бедните страни – то наказва благоразумните страни, които ще трябва да увеличат значително дълговете си, за да внесат средства във фонда. В същото време, страните с най-голям държавен дълг ще платят най-малко. Бедните страни и страните с най-малък дълг ще внасят най-много в ESM Естония и България имат минимален държавен дълг – с минимален дял в общия дълг на страните от ЕС. Делът им в капитала на ЕСМ обаче е около 15 пъти по-висок от дела им в дълга. Обратно, Германия, Франция, Австрия ще платят по-малко в ЕСМ, отколкото е делът им в дълга. Най-бедните и най-ниско задлъжнелите страни ще платят много по-голям дял в ЕСМ, отколкото им се полага. При това не говорим за тривиални суми. Например, делът на България при 50:50 тежест на население и БВП е около 6.1 милиарда евро – или около 17% от БВП (при 3-5% от БВП за Люксембург, Холандия, Австрия, Белгия, Финландия). Практически, това е "входна такса" за членство в Еврозоната, т.е. допълнително изискване към страните кандидатки, към които и без това вече има по-високи изисквания. Страните кандидатки, които нямат нищо общо с проблемите на Еврозоната и които винаги са имали по-добра фискална политика, ще трябва да участват с висок дял в спасяването на фалиралите страни членки на Еврозоната.
Каква отговорност носи България за неспазването на правилата в Еврозоната през последното десетилетие, че трябва да плаща за това? България държи европейския рекорд по най-голямо намаление на държавния дълг за последното десетилетие, но няма да бъде възнаградена за това, а ще бъде "глобена" да плати най-много в ESM, когато влезе в Еврозоната. Плащането в брой, заедно с обещанието за бъдещи плащания при нужда, ще тежат на цената на финансирането на страната, т.е. това е реален разход за икономиката. Неясно защо се създава ЕСМ, след като МВФ спокойно може да поеме тази роля. Още повече, че спасителният фонд на Еврозоната се използва и за политически цели, например натискът на Франция срещу ниския корпоративен данък в Ирландия.
Но финансирането на ESM не е единственият проблем. Паралелно се работи по Пакт за Еврото, в обсъждането на който по никакъв начин не бяха включени страните извън Еврозоната. Въпреки това, има огромен политически натиск върху тях да обявят, че "доброволно" се включват в Пакта за Еврото. Очевидно, Пактът за Еврото нарушава принципите за равнопоставеност в ЕС, защото мнението на новите страни членки не е било взето предвид. Той също така се използва за прокарването на политики, вредни за бедните страни и вредни за постигането на висок икономически растеж.
Пактът за Еврото говори за координация и хармонизация на данъците, което няма нищо общо със стабилността на еврото, а е прокарано основно от Франция с нейното желание да забрани ниските данъци. Но ниските данъци са важен елемент от политиката на висок икономически растеж и конвергенция – ако бедните страни имат същите високи данъци като богатите, те никога няма да постигнат висок растеж, просперитет и богатство. Вече имаме опит с хармонизацията на непреките данъци, от който ясно се вижда как една и съща минимална ставка е подходяща за богата страна като Германия, но е изключително тежка за бедна страна като България. За един немец 30-40 цента на литър данък върху горивото е нищо, за един българин това е огромна сума при средна заплата от около 300 евро на месец в България.
Неслучайно високите акцизи върху горива и цигари създават проблеми с контрабанда и сива икономика в бедните страни.
В допълнение, Пактът за еврото говори за оценка на конкурентността, която ще се прави чрез сравняване на динамиката в заплатите. Пактът твърди, че големите и устойчиви увеличение на заплащането водят до ерозия на конкурентността. По никакъв начин обаче не се прави изключение за по-бедните страни. Очевидно е, че ако една страна е бедна и постига висок икономически растеж, нивата на цените и нивата на заплатите в тази страна ще се повишават по-бързо, отколкото в по-богатите страни членки – това е цялата логика на конвергенцията. Бедните страни никога не могат да станат богати, ако не постигнат висок растеж на доходите. Нищо чудно, че Пактът за Еврото не включва гледната точка на бедните страни – те все пак не са участвали в неговата подготовка. Това е още едно доказателство, че политика, диктувана изцяло от старите членки на ЕС, не е най-добра за всички членки, особено за по-бедните. И преди кризата Брюксел показваше неразбиране на икономическите реалности в новите страни членки. Тогава често се твърдеше, че големият дефицит по текущата сметка е проблем, въпреки че той беше директен резултат от големия приток на чужди инвестиции. Трябва да благодарим само на финансовата криза, тъй като заради нея големите дефицити по текущата сметка изчезнаха бързо убивайки тезата, че те ще създадат проблем при криза. Накратко, и ЕСМ, и Пактът за Еврото са реална тежест за по-бедните страни членки на ЕС и значително намаляват техните стимули да влязат в Еврозоната. И без това, новите страни членки постепенно вървят по пътя на Швеция – според Евробарометър все повече намалява подкрепата за влизане в Еврозоната и все повече расте подкрепата за местната валута (особено ако тя е успешна както в България или Чехия). От години предупреждаваме, че Еврозоната трябва да се разшири бързо докато новите страни членки все още желаят да влязат, защото ще дойде период, в който те няма вече да искат. Изглежда този момент вече идва и въвеждането на нови тежести като ЕСМ и Пакта за Еврото ще усили тенденцията против еврото", пише в анализа на икономиста Георги Ангелов.
