При големи бедствия човек трябва да се доверява на хората, които знаят повече от него, съветва оцелелият в труса японски писател
Рю Мураками е известен японски писател и кинорежисьор. Критиците често го наричат Марадона на японската литература. У нас е познат с романа си „Пирсинг”
Потеглих от дома си в пристанищния град Йокохама в ранния следобед на миналия петък, малко преди 3 ч. Отседнах в хотела си в квартал Шинджуку в Токио. Обикновено прекарвам там три-четири дни в седмицата, за да пиша, да събирам материали и да върша други бизнес дела. Земетресението удари точно когато влязох в стаята. Помислих си, че може да се окажа в капан под развалините, грабнах шише вода, кутия бисквити и бутилка бренди и се шмугнах под масивното бюро. Сега, когато си помисля, предполагам, че не би имало време да опитам последна глътка бренди ако 30-етажният хотел се бе срутил. Но запасяването с тези неща сякаш ми помогна да не се паникьосам.
Не след дълго дойде спешно съобщение по радиоуредбата: „Този хотел е проектиран с цел да бъде абсолютно устойчив на земетресения. Няма опасност от срутване на сградата. Моля, не се опитвайте да напуснете хотела.“ Това се повтори няколко пъти. Отначало се чудех дали това е вярно. Дали управата не се опитваше да успокоява хората, за да няма паника?
И тогава, без да го обмислям надълбоко, възприех моята цялостна позиция спрямо това природно бедствие: Поне за момента ще се доверявам на това, което казват хора и организации с повече информация от мен и с по-големи познания от мен за подобна ситуация. Реших да повярвам, че сградата няма да рухне. И тя наистина устоя.
За японците се твърди, че се придържат стриктно към правилата на „групата” и са склонни да си взаимосътрудничат пред лицето на големи опасности. Трудно е да се отрече това днес. Самоотвержените и смели спасителни операции продължават нонстоп и няма никакви прояви на мародерство. Далеч от очите на групата обаче ние също сме склонни да се държим егоистично – почти до степен на отказ от подчинение на правилата и бунт И сега го изпитваме на гърба си – основни неща като ориз, вода и хляб изчезнаха от супермаркетите и от магазините. На бензиностанциите няма бензин. Усеща се паническо изкупуване и запасяване. Лоялността към групата е подложена на сериозна проверка.
В момента обаче най-голямата ни грижа е кризата в ядрените реактори на Фукушима. Залива ни объркана и противоречива информация. Някои казват, че положението е по-лошо от Three Mile Island в САЩ, но не толкова лошо, колкото в Чернобил. Други твърдят, че ветровете, пренасящи радиоактивен йод, застрашават Токио и че всички трябва да стоят на закрито и да ядат много водорасли, съдържащи изобилие от йод, който предотвратява поглъщането на радиоактивни вещества от организма. Един американски приятел ме посъветва да бягам в Западна Япония. Някои хора напускат Токио, но повечето остават - „Аз трябва да работя“. Някои казват: „Имам приятели тук и домашни любимци.“ Други разсъждават така: „Дори ако се стигне до чернобилска трагедия, Фукушима е 170 мили от Токио.“ Родителите ми са на сигурно място в Западна Япония, в Кюшу, но аз не смятам да ходя там. Искам да остана тук, рамо до рамо с моето семейство и приятелите и всички жертви на бедствието. Искам по някакъв начин да им давам смелост така както и те вдъхват кураж на мен.
И засега не смятам да се отказвам от решението, което взех в хотелската стая: Ще се доверявам на думите на по-добре информирани хора и организации, особено учени, лекари и инженери, които чета онлайн. Техните становища и решения не се отразяват нашироко в новините. Но информацията е обективна и точна и аз й се доверявам много повече от всичко друго, което чувам. Преди десет години написах роман, в който гимназист изнася реч пред парламента и казва: „Тази страна си има всичко. Можете да намерите всичко, каквото си поискате. Единственото нещо, което не може да се намери, е надежда.
Днес можем да твърдим обратното: евакуационните центрове са изправени пред сериозен недостиг на храна, вода и лекарства, има недостиг на стоки и електричество в страната и в Токио. Нашият начин на живот е застрашен, а правителството и компаниите да не са отговорили адекватно.
Но след като загубихме всичко това, ние, японците, си възвърнахме надеждата. Голямото земетресение и цунами ни лишиха от много хора и ресурси. Но ние, които бяхме така натровени от измамната сигурност на собствения ни просперитет, за пореден път засаждаме семената на надеждата. Така че аз избирам да вярвам.
Рю Мураками
