Георги Стойков Раковски е изключително явление в българската национална история — той е идеолог, стратег и организатор на националната революция. За краткия си 46-годишен живот Раковски се изявява като пламенен журналист, фолклорист, историк, поет, писател и остава в народното съзнание като символ на пробудилия се и възраждащ се български дух.
Георги Стойков Раковски (по рождение Съби Стойков Попович, известен и като Георги Сава Раковски) е роден преди 190 години на 2 април (14 април по нов стил) 1821г. в Котел в семейството на търговеца Стойко Попович. Баща му произхожда от сливенското село Раково, откъдето идва и името Раковски, което синът възприема като фамилно. Майка му Руса е сестра на Георги Мамарчев, един от организаторите на Велчовата завера през 1835 в Търново, капитан от руската армия, който през юли 1829 година освобождава по време на Руско-турската война (1828-1829) Котел и Сливен. В чест на вуйчо си Раковски сам се преименува Георги.
Образованието си получава в Котел и Карлово, а през 1837 г. постъпва в гръцкото училище Куручешме в Цариград. Там учи заедно с Г. Кръстевич, С. Доброплодни, Ив. Богоров и др. българчета. Силно влияние върху неговото формиране оказал Неофит Бозвели.
През лятото на 1841 година Раковски заминава за Браила, за да се включи в подготвяния от емиграцията бунт. Браилската полиция обаче разкрила заговора, арестувала българските бунтовници и Герги Раковски е осъден на смърт в Букурещ. Раковски избягва изпълнението на присъдата благодарение на застъпничеството на гръцкия консул във Влашко и успява да емигрира във Франция. След две години се връща в Котеил, но е наклеветен пред турските власти и заедно с баща му са затворени в цариградския затвор, откъдето едва през 1847 г. излиза на свобода. Раковски остава в Цариград, работи като адвокат известно време, занимава се с търговия и се включва активно в живота на цариградската българска общност и най-вече в борбата за самостоятелна българска църква.
През пролетта на 1853 година, когато отношениета между Русия и Османската империя рязко се влошили, Раковски започва да изгражда мрежа от Тайни общества, които трябвало да подготвят населението за въстание, ако Русия настъпи на юг от река Дунав. По време на Кримската война постъпва като преводач в главната квартира на търската войска, но целта му е да събира свединия в полза на руската армия. Разкрит, той е арестуван и изпратен отново в Цариград, но успява да избегне присъдата. През 1854 г. събира чета от 12 души, с която действа в района на Източна Стара планина, през декември 1855 г. тайно се прехвърля във Влашко, а през 1856 г. се установявя в Нови Сад, Австрия. Тук, в печатницата на големия сръбски патриот, публицист и меценат д-р Д. Медакович, Раковски издава своя първи печатан труд „Предвестник Горского пътника”. На следващата година започва да издава и своя първи вестник – „Българска дневница”, на чиито страници разгръща активна пропаганда по най- важните и актуални проблеми на българското общество – борбата срещу Цариградската Патриаршия и съдбата на българския политически въпрос. Австрийските власти обаче спират вестника заради патриотичната му насоченост, Раковски е арестуван и изгонен от пределите на Австрия.
За кратко Раковски се установява във Влашко, а от началото на 1858 година – в Одеса. Тук той се отдава на книжовни и научни занимания, публикува известния си „Показалец”, исторически, епиграфски и фолклорни материали. Именно в Одеса Раковски разработва цялостен план за освобождението на България. Основният замисъл на Раковски се свежда до организиране на свенародно въстание, ръководено от единен център, наречен от него „Тайна канцелария” Трябвало да се осигури подкрепата на Русия и Франция, въстанието трябвало да избухне едновременно в цялата страна. В плана на Раковски се откроява идеята за преодоляване на стихийността и локалността на българските протести.
Засилената антитурска пропаганда в Сърбия кара Раковски да замине в Белград през 1860 г. и от 1 септември започва да издава знаменития вестник „Дунавски лебед”, който отваря нова страница в историята на възрожденската журналистика и се превръща в най-търсения и четен вестник по онова време. Авторитетът на Раковски расте и той се превръща във всепризнат ръководител на революционно настроената българска емиграция в Сърбия, Влашко и Южна Русия.
В края на 1861г. Раковски изработва “План за освобождението на България”. В него предвижда да се формира български полк от 1200 “окървавени в бой люде”, който трябва да проникне от Сърбия в България по гребена на Стара планина и като стигне до Търново, да състави “Временно правление от най-достойни и опитни люде” и да провъзгласи българската държавна независимост. Раковски издейства разрешение от сръбското правителство за сформиране на въоръжен полк и постепенно в Белград се събират над 600 доброволци, между които се откроявали Иван Касабов, Ильо войвода, Стефан Караджа, Христо Македонски, Васил Левски, Иван Кършовски и др. В Първата българска легия се включили активно и емигрантите от Влашко и Виена.През 1862 г. в Белград възникнали стълкновения с турския гарнизон, в които се включила и българската легия, но война не се стигнало и легията била разпусната. Задкулисните игри на балканските държави, както и ср ъбско-гръцките планове за подялбата на Македония и Тракия го разочаровали и през септември 1863 г. той заминава за Букурещ. В румънската столица Раковски решава да издава вестник „Бъдащност”, а по-късно и в. „Бранител”, но поради липса на средства отпечатването им престава.
През периода 1864-1865 г. Раковски е в в основата на всички четнически акции, организирани от българската емиграция. В края на 1866 г. той изготвя Трети план за освобождението на България и го именува „Привременен закон за народните горски чети през 1867 лето”. В него се предвижда освобождението да стане след всенародно въстание, но вече само с усилията на самите българи. Цялостнаото ръководство на връстанието щяло да се осъществява от Върховното началство и главния войвода, по същество това е най-завършената обосновка на четническата тактика в българското националноосвободително движение. Панайот Хитов и Филип Тотю преминават в България с две чети, но не предприемат мащабни действия, а само да показват готовността за освобождение, а малко по-късно, на 9 октомври 1867 г. Георги С. Раковски умира в Букурещ от туберколоза само на 46 години.
Костите му са пренесени в родината едва през 1885г. и остават в софийската катедрала “Света Неделя” до 1942г., когато са пренесени в родния му град Котел. През 1981г. по случай 1300-годишнината от основаването на българската държава там му е изграден пантеон. В него редом до костите на великия българие е положена неговата сабя. Така повече от един век след смъртта му завършва дългото скиталчество на революционера Георги Раковски.
