Обещах да не пиша днес за пловдивският бизнесмен Георги Гергов. Дума дадох на приятели и колеги, които ме помолиха. Казана дума – хвърлен камък, казва народът. Ще използвам мястото по друг начин.
Обещах да не пиша днес за пловдивският бизнесмен Георги Гергов. Дума дадох на приятели и колеги, които ме помолиха.
Казана дума – хвърлен камък, казва народа.
Ще използвам мястото за нещо друго.
Напоследък никой не чете класиците. Уж ги има в учебниците, написали са умни книжки, но все по-рядко се сещаме за тях. Може да ни мързи, може интернет да ни променя, а може ВИП Брадър с цялата си пошлост и простотия да е по-интересен. Сигурно е.
Може пък да дойде Езоповско време, да се изразяваме иносказателно. Ще ви дам пример със себе си. Преди няколко месеца създадох този информационен сайт. Нямах пари и помолих приятел с възможности за помощ. „Богатий с парите, учений – с ума”, отвърна той.
Така се роди медията ни. Но хората от екипа работят и трябват заплати. Трябват хонорари и за външните автори. Средства са нужни още за издръжка, за БТК, за охрана, за ток и топло, за кафе и минерална вода. Казано направо: трябват пари. Речено иносказателно звучи така: Рекламирайте своите продукти и дейност при нас!
Разбра ли читателю? На това поетът Орлин Орлинов му вика "да отбираш от комарево свирене”, т.е. да схващаш намека.
Например когато политиците ни казват: „Искаме да се грижим за вас”, това означава да гласуваме за тях на избори. Когато кажат: „Ще повишим жизнения стандарт”, това означава, че ще се повиши, но само техния...
1. Сентенции за нещо, което знаете, но забравяте.
„Грях е да виждаш зло у другите, но това рядко е заблуда” - Менкен
„За мен човекът е нещо повече от хората” - Иван Кулеков
„Когато водата ти дойде до устата, горе главата” - Доньо Донев
2. Стих, който бих искал да мога да напиша.
Ръката движи се, намисленото да изкаже бърза:
ни с благочестие, нито с шантажи
едничък стих да промени ще я подмамиш,
ни с всички сълзи - дума да изтрие даже.
Омар Хайям
3. Нещо мило, нещо родно...
Бай Ганьо и опозиция - ама де-де
Господине редакторе,
Един господин, като ме знае, че съм приятел с оногова, дето събира материали за бай Ганя, предаде ми приложеното тук писмо, да му го връча. Това писмо е толкова оригинално и характеристично, щото не ще бъде зле да го напечатате във в. Знаме като подлистник Как е попаднало писмото в ръцете на господина - не ми е известно.
София, 30 октомври 1895 год.
Щастливец
До господина редактора на в. „Не му е времето”.
А бе, кьорпè, защо си ме набедил във вестник "Не му е времето", че съм бил опозиция, а? Толкова ли ти стига ума? Хич бай ти Ганьо опозиция става ли бе, момче? Или ти какво си рекъл: чакай да сме по-малко, че да делим по по-множко. Не си прост ти, знам те аз тебе. Ама пак си прост, да ти кажа правичката. Сиреч, не си прост, ами малко аджамия падаш. За тия работи ти бачка си питай. Ти вчера, казва се, докопа кокала, а бачо ти от девет години насам го е заглозгал и няма ниет да го изпуща докрай време. Па знайш ли, момче, да ти кажа чистичката: има и за тебе, има и за мене. Народната да е жива. Аз като идех още за София, като депутация да молим онзи обесник да не си дава оставката, още тогава - помниш ли, на Враждебските ханчета? - още тогава разбрах, че не си е келепир да бъдеш опозиция. Ама, ще речеш, защо? Защо ли? Твърде просто: защото ще стоиш зад метлата, а хората ще си плетат кошничката. И какви хора! Все отбор-отбор юнаци, все учени, изпраксани. Напрежните наши бяха хептен дива работа. Крадяха гьоз-гьоре, насила, аджамийски, па си позволяваха и чапкънлъци, докундисваха на честта кое жени, кое моми, кое... А, момче, тъй ли е? И най-сетне влетяха с двата крака в капана. Виж, днешните наши не са тъй. За чапкънлък няма ги. Тоест - как да ти кажа - не че ги няма, ами кой ще се качи по Джендемтепе, по Небеттепе, кой ще ръшне по хамамите да разпитва какво е ставало. Па и кому влиза в работа. А колкото за алъш-вериш, бива си ги. Правото -право! Хем тъй си подкараха работата, щото, срам не срам,ще ти се призная, брате, и аз се слисах. Ашколсун, кьопоолар! Гледай какво нещо било туй науката. С таквиз хора да имаш работа - разбирам. Напрежните наши бяха я подкарали на акънтия, бре трепаха, бре бесиха, бре стреляха, съсипали бяха орталъка. И защо? - За вятъра. А днес видиш ли? Само по изборите не ти дават да шавнеш, а за друго - свобода! Викай, попържай, давай си зор, колкото щеш - никой нищо не ти казва. И защо ще бутат опозицията - тя нека си дига гюрултия, кой я слуша. Нашите си сучат мустака, па им се подсмиват. Властта в ръцете им - не искат да знаят. И сега, когато толкова железници ще се правят, толкова дружества ще се калъпят, толкова пристанища ще се строят, ти тамам сега си му намерил времето да ме набедяваш, че съм бил уж опозиция. Недей прави тъй бе, братко. Дотам ли ти беше достлука? Завиждаш ли ми, или какво? Че санким ти по-малко ли кьораво си ударил от мене. Я си направи сметката, ти от колко места получаваш. А пък аз - какво ? Гледам си търговийката, и туйто. Па най-сетне нали знаеш, че тия работи със съгласие стават. Ако ми помогнеш да вляза и аз в някое предприятие по-тлъстичко, мигар мислиш, че няма да ти се отсрамя ? Зная си аз как му е реда. Па не стига другото, ами си взел, дяволе, че си извъртял писмото тъй, щото, като го чете челяк, ще помисли даже, че съм против Особата. Аз ли? За толкова ли верен човек ме имаш ти мене ? Нали си дадохме уж дума, че не му е времето. Разбирам да не беше властта в ръцете ни, да подсмърчахме отстрана - тогава хелбетя ще ти причерней и ще караш наред, с Особата барабар. Ама сега, когато сме допипали кокала с две ръце и когато тамам му е времето да се осигурим за стари години, да взема аз да кажа някоя права дума за Особата? Не е ахмак бай ти Ганьо, той знае кога му е времето да се вика "да живей"! Едно да живей - хоп едно предприятие. Па когато му дойде времето - знаем и башка тюрлия да викаме. Тъй върви света. Ако не друго, барем тая философия сме я проумяли до дъно, пущината.
Момче бе, нашите дали не са я попрекалили с ломчаните? Чувам: ранени, убити! Брей, да си опичаме ума, зере... на оногова ръцете отрязаха, да не би да му дойде времето наопаки...
Хайде стига засега. Да живей Негово Царско Височество!
Виждаш ли как викам да живей, пък ти си взел да казваш, че съм бил против. Завиждаш ми, да те вземе дявола. Знайш си ти, че ако вземем да се надвикваме, не се знай кой кого ще надвика. Па и за почитание ако дойде думата, аз пак не се давам. Ти ще цалунеш ръка, аз - двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз - краката; ти ще цалунеш на друго място, аз - на още по-друго място. Че ти с мен ли ще се надпреварваш бе, кьорпе?
4. Може да е сложно, но е умно и е вярно.
Фридрих Ницше
ВОЛЯ ЗА ВЛАСТ
(Откъс)
Нихилизмът
- Нихилизмът като следствие от досегашната ценностна интерпретация на съществуването.
- Какво означава нихилизмът? – Че висшите ценности се обезценяват. Липсва целта. Липсва отговор на въпроса защо“.
- Радикалният нихилизъм е убеждение в абсолютната несъстоятелност на съществуването, когато става дума за висшите ценности, които признаваме; към това се прибавя и прозрението, че нямаме и най-малкото право да допускаме каквато и да било отвъдност или в себе си съществуване на нещата, която би била „божественият“, въплътеният морал.
Това прозрение е следствие от преувеличената „правдивост“; следователно самото то е резултат от вярата в морала.
- Какви предимства е предлагала християнската морална хипотеза?
а) Тя е придала на човека абсолютна ценност, противоположно на неговата миниатюрност и случайност в потока на ставането и изчезването;
б) тя е служела като адвокат на бога, доколкото е оставила на света, независимо от страданието и злото, характера на съвършенство, – включително и „свобода“ – злото е изглеждало пълно със смисъл;
в) тя е предполагала в човека знанието за абсолютните ценности и с това му е давала адекватно познание за най-важното;
4) тя е предпазвала човека от това да презира себе си като човек, да се изправи срещу живота, да се разочарова от познанието: била е средство за оцеляване.
In summa: моралът е бил великата противоотрова срещу практическия и теоретическия нихилизъм.
5. И нещо съвсем забравено, което си струва усилията.
ЗАКВАСКА
Николай Райнов
Лешояда не се надяваше да стане цар. Както знае всеки в Афганистан, народните пратеници намериха бъдещия си повелител в една от ония китайски къщи, дето развратни момци пият нощем оризова ракия, пушат хашиш и разпътничат. Полугол и съвсем пиян, юнанският княз лежеше в обятията на две хубавици, но предложението да стане цар го накара да изтрезнее тутакси.
- Може - рече той, - но трябва да ми платите дълговете: задлъжнял съм до гуша.
- То се разбира, ваше височество - отвърнаха раболепно пратениците. - И дълговете ви ще платим, и злато на ръка ще ви дадем. Че как може другояче? Нали вие ще ни бъдете отсега господар? Вашият божествен произход ни задължава да...
- Оставете божествения ми произход! Бройте парите, па да вървим!
Когато пристигна в Афганистан, Лешояда продължаваше да пие оризова ракия. Той капваше в нея по малко от една стъкленица с гъстичка червена течност, която държеше под ключ. Такова нещо той не правеше, когато беше в Китай, там пиеше ракията чиста. И самата стъкленица беше афганистанска.
Колчем й се провиди дъното, Лешояда повикваше двама придворни (китайци като него), па им казваше:
- Царската закваска се привършва. Напълнете стъкленицата.
Двамата изчезваха. След няколко дена те се връщаха и стъкленицата беше отново пълна. И винаги в такива случаи някой от най-добрите афганци загиваше - намираха го с прерязано гърло.
Царят живееше щастливо. И той като китайски богдихан имаше мандарини, готови да угаждат на волята му. За тях беше голяма чест, ако на Лешояда се понрави някоя от жените или дъщерите им. Пращаха му я веднага в двореца, додето й се насити, а той ги награждаваше с лъскави мъниста от стъкло, думайки си:
- Тоя прост народ не знае разликата между злато и тенекия и скъпоценен камък и стъкло.
Имаше и коремести жреци, които се оригваха от тлъстите жарски гозби, когато поменаваха в храма името му, не пропускайки да прибавят: "Син на Слънцето, внук на Небето и закрилник на Афганистан." Около царя се въртяха писатели, които разказваха в книгите си за неговия божествен произход, и поети, които измисляха трогателни анекдоти за нестанали срещи между люде от народа и техния любим, прелюбим господар. Когато види някой мъж особено тъп и жесток, но снажен, той го назначава пълководец, защото знаеше, че ще му потрябва скоро. За тия крепители на царския престол се намираше в изобилие всичко дори когато в страната настъпи глад (а туй се случваше доста често).
6. Запомнете следващата по долу мисъл, ще я срещнете много пъти, ако не я разпознаете, ще ви убие...
"Единствено лицемерът е истински прогнил до мозъка на костите си" - Арент
