Отколе трюфелите минават за деликатес, прогонващ „унинието в любовта, съживяващ клюмналите членове”. Изравят ги прасета, ядат ги най-богатите, особено по Коледа.
Исабел Алиенде - „Афродита"
„Трюфелите, този рядък деликатес, са всъщност едни невзрачни гъби, които прасетата и обучени кучета надушват и изравят. Според древни мъдреци прекомерната употреба на трюфели поражда печал, ала те са толкова редки и ценни и се сервират в такива нищожни количества, че едва ли могат да отровят някого, затова пък само полъх от наситения им аромат е достатъчен, за да прогони унинието в любовта и да съживи случайно клюмналите членове.
Мадам дьо Бовари, маркиз дьо Сад и Луи ХІV вярвали сляпо в скритите свойства на трюфелите, а Распутин ги предписвал на царя за сгъстяване на кръвта и подсилване на поколението. Наполеон си похапвал трюфели, преди да влезе в императорската спалня за поредната любовна схватка с Жозефина, откъдето, не е излишно да го споменем, се оттеглял винаги сразен ... Учените – чудя се как ли им идват наум подобни опити – са открили, че миризмата на гъбата задейства някаква жлеза у прасето, произвеждаща същите феромони, които се пораждат и у човека, застигнат от стрелата на Купидон. Става дума за лек дъх на пот и на чесън, напомнящ за метрото в Ню Йорк.
Преди няколко години поканих на вечеря, естествено с намерението да го съблазня, един привлекателен мъж, който все ми се изплъзваше и чиято слава на добър готвач ме задължаваше да се постарая с менюто. Реших, че един омлет с трюфели с лъжичка червен хайвер отгоре (черният не ми беше по джоба) представлява недвусмислена еротична покана, нещо подобно на букет червени рози и Камасутра. Обърнах света, за да намеря трюфели и когато ги открих, скромният ми бюджет на имигрант от далечна земя не ми позволи да ги купя. Продавачът от магазина за деликатеси – италианец, чужденец като мен, ме посъветва да забравя за трюфелите.
- Защо не вземете вместо тях манатарки? – попита той, докато съзерцавах черните, подобни на заешки изпражнения парчета, които в очите ми святкаха като диаманти.
- Не е същото, трюфелите са афродизиак.
- Моля?
- Те са еротични – поясних аз, за да не влизам в подробности.
Сигурно съм се изчервила, защото човекът излезе иззад щанда и се приближи до мен с особена усмивка. Предполагам, че ме беше взел за нимфоманка, готова да натърка ерогенните си зони с неговите трюфели.
- Романтични – прошепнах аз, пламнала вече до уши.
- А! За някой мъж? Годеник или съпруг?
- Ами, да ...
Сарказмът в усмивката му тутакси изчезна; той се върна зад тезгяха и ми подаде малко шишенце, подобно на парфюм.
- Olio d’ oliva aromatizzato al tartufo bianco – обяви италианецът с тон на човек, който измъква асо от ръкава си.
– Зехтин с дъх на трюфели – обясни.
И веднага пъхна в найлонов плик няколко черни маслини с указанието да ги измия обилно с вода, за да залича вкуса им, да ги накълцам на дребно и да ги накисна за няколко часа в трюфеловия зехтин.
- Не по-малко романтично от трюфелите, но много по-евтино! – увери ме той.
Така и направих. Омлетът стана чудесен и когато изисканият кавалер долови неподражаемия аромат и ме запита с изненада дали тъмните парченца не са трюфели и къде, дявол да го вземе, съм ги намерила, аз направих неясен жест, който той изтълкува като кокетство. Погълна омлета, поглеждайки ме накриво с мрачно изражение, което тогава ми се стори неотразимо, но сега от висотата на годините, намирам по-скоро за смешно. Радвам се, че му дадох маслини. Славата му на ухажор беше не по-малко преувеличена от тази на трюфелите”.
