Всяка една група в партията може, позовавайки се на възможността за преференциален вот, да се опълчи на партийния апарат и да посочи някой от по-задната част на листата като свой кандидат. Например, лявото крило в БСП да заяви, че еди-кой си кандидат е техният и всички привърженици на това крило могат да го подкрепят на 20 май.
Теофан Германов
Горещите дебати около принципа на уседналост и издигането на българските медици в Либия за евродепутати, както и за евентуалните ползи или опасности от това, изместиха може би единственото реално ново изборно правило – това за преференцията при гласуване. Тоест възможността листата да се размества и пренарежда от самите избиратели, стига 15% от електората на дадената партия или коалиция да е на едно и също мнение.
Веднага (и с пълно право) скептичният читател ще каже, че за пръв път чува за това свое право, то звучи сложно, а и много малко от тези в дъното на листите са толкова познати, че да съберат вота на цели петнадесет на сто от съидейниците си.
Нововъведението на пръв поглед е политическо театро и прилича на нещо, което не може да скърши сметките на партийните централи. Нека си спомним стоялия дълго време върху една сграда в центъра на София графит, който гласеше, че ако изборите променят нещо, щяха да ги забранят. Партийните мастодонти разчитат, че малцина ще усложнят живота си, слагайки “чавка” пред някое име в листата.
Но все пак преференциалният вот е инструмент, който при едно добро използване сред мълчаливите партийни “низини”, може да обърка част от сметките на опитни в раздаването на картите апаратчици и техните белязани политически евроаса. Даже и да не ги обърка (което е по-вероятно) е форма за заявяване, че в политиката се търси нещо ново на ниво вътрешнопартиен живот.
Впрочем, ето и един пример за скептиците, който показва, че преференцията не е предварително загубена кауза. В края на 80-те години, малко преди ураганът на кампанията “Чисти ръце”, който помете италинаската политическа класа, преференциалният вот изтиква напред порнозвездата Чичолина - вписаната на шега в дъното на листата на една от партиите. Именно чрез правото си на преференциален вот много от избирателите просто задраскват водещите политици от челото на листата и Чичолина става законно избран представител на италианския народ. Но в България в момента въпросът не стои като политическа шега, а като възможност за размърдване на дебата вътре в партиите. Той от години е в криза. И на малките деца е ясно, че ляво и дясно са се размили в непрогледна мъгла, че в партиите няма идеи и идеали, а споровете са за пари и длъжности, че послушанието към лидера е висша “ценност”. Животът на всички български партии е сведен до формалност и е изпълнен с апатия. Повечето хора членуват в политическите формации по случайност или защото търсят облаги и са свикнали, че се случва това, което централата каже. Убеждението е, че всичко се решава другаде.
Преференциалната листа дава макар и минимален, но все пак, шанс за разчупване на този модел. Примерно така:
Представяме си как партийната централа доволно потрива ръце, че си е свършила работата и е „снесла” на своите избиратели угодната и добре пресметната листа. Така е на избори обикновено. Но вече всяка една група в партията може, позовавайки се на възможността за преференциален вот, да се опълчи на партийния апарат и да посочи някой от по-задната част на листата като свой кандидат. Тоест, в рамките на общата кампания на партия Х да тече подкампания, която призвовава, гласувайки за същата партия, да се подкрепи преференциално кандидатът Y, а не просто листата. Например, лявото крило в БСП да заяви, че еди-кой си кандидат е техният и всички привърженици на това крило могат да го подкрепят на 20 май. Същото може да се случи и в СДС, където част от хората имат съмнения във водача на листата си Петър Стоянов. Такива действя е логично да предприемат младежки, женски, местни структури на партиите. Целта е да придвижат своя човвек нагоре или поне да се опитат. Дори да не съберат 15% тези групи ще имат ясна картина на тежестта си вътре в партията, на активността и способността да мобилизират привържениците си. Колкото и да не стават чудеса в днешно време е много възможно - ако нещата бъдат направени както трябва – да паднат мастити глави на кандидати, чиито билет за Европа уж е вързан в кърпа със здрав апаратен възел.
Вярно, че за подобно действие тази „разбунтувала се” група сигурно ще бъде шляпана здраво през ръцете…Но пък партията би трябвало да разбере, че има повече полза, отколкото вреда от “кампаниите в кампанията”. Първо, защото те щe оформят по естестевен начин реално харесваните нови лидери на мълчаливата партийна маса. Второ - ще спрат тежката загуба на твърди избиратели, заради неподходящи кандидати. Стотици хиляди хора просто отказват да гласуват за собствената си партия, заради това, че тя е поставила начело на листата в района им кофти човек. Изразът: “Ще гласувам в червено (синьо) даже и магаре да ми сложат” през годините се замени със: “За този няма да гласувам и посмъртно, колкото и нашите да го предлагат”. Нека да си припомним, че преди избори големите централи полагат доста усилия, за да усмиряват по места недоволни организации и избиратели, които протестират срещу поредния спуснат с парашут от София “любимец 13”. Трето - с преференцията в дългосрочен план може да се намали и броят на клонираните партии, образувани в следствие на лидерски разводи. Ако лицата на партиите мерят сили реално пред избирателите си, а не пред работните групи, които редят листите, то конфликтите между тях няма да свършват с разцепление, а с мобилизация на електоралните активи на всеки от тях. Лидерските разводи родиха десетки партии от всякакви видове, но със сходни имена и идеологии – от крайно леви до крайно десни.
Не е нужно да работиш като анализатор, за да се сетиш, че вероятността на тези избори преференциалният вот да сътвори чудеса е почти толкова голяма, колкото на 20 май да завали сняг. Но пък, ако заинтересованите групи избиратели и кандидати не се възползват от преференцията като възможност, това ще е белег за пълното замиране на реалния политически живот у нас.
