Отмина и тази Коледа. Сега с нетърпение и надежда очакваме да посрещнем новата 2008 г. Но все пак именно раждането на Спасителя е събитието, което ни кара не само да направим философска равносметка на живота си до този момент, но и да продължим да мечтаем, както и да си обещаваме, че ще станем по-добри.
Симеон Гаспаров, Чикаго, специално за Frognews.bg
Когато Коледа настъпи и студовете нахлуят от езерото Мичиган и бавно започнат да сковават в ледената си прегръдка реките и езерата край Чикаго. Когато нервните шофьори на жълтите таксита се приберат по домовете си и улиците на града утихнат, загледани влюбено в плахите, току що родени звездици, повити в тъмносиньото кадифе на небето. И когато звуковете на живота се стопят в случаен писък на замръзнала от студ, изгубена в мрака, сянка на чайка, блъснала се в рамото на кристалните небостъргачи, които са се надвесили като стражи над безкрайните магистрали, плъзнали покрай езерото Мичиган. Тогава, изпод мостовете на Чикаго, започват ленниво да излизат приказките и историите на милионите имигранти, потеглили от четирите посоки на света, събрали се незнайно как и защо точно тук в Чикаго, които започват с един мелодичен малко тъжен, малко шеговит глас, да ги преразказват отново и отново.
Да преразкзват приказката, която
никога не свършва, а само героите в нея се променят. Или казано иначе, приказката
на живота, който ние всички живеем.
Коледа, освен че е времето на приказките, е времето на нашата равносметка. На това, което постигнахме през изминалата година и на това, което не постигнахме. На онова, което спечелихме и на онова, което изгубихме. И колкото и да си мислим, че нашата имигрантска приказка, в която участвуваме, е не чак толкова весела и щастлива или поне не такава, кавато на нас би ни се искало тя да бъде, някъде вътрешно в самите нас, ние разбираме, че въпреки камарите от неплатени сметки, купищата нерешени проблеми и кой знае още какви дребни, ежедневни грижи, животът ни продължава, а с него продължава и това невероятно приключение наречено - съдба.
Когато Коледа настъпи, ние не празнуваме само раждането на нашия християнския Бог, ние празнуваме оптимизма. Оптимизмът е кураж. Куражът е да имаме силата да бъдем тук и сега, на това място в това време. Куражът да отстоим правото си, да бъдем това, което сме - грешни, несъвършени, но все пак хора, със своето място и мисия в живота. Куражът е спасението! Спасението е това, което символизира Коледа. Без него, няма Коледа. Няма го онзи дух на радост, на веселие, на тържественост. И макар различни по религии, по цвят на кожта, ние хората, имаме невероятния шанс да се докоснем и да вземе в ръце своето спасение, поне веднъж в годината и това е тогава, когато настъпи Коледа.
Коледа не е празник само на християните. Това е празник за всички хора, от всички религи. Коледа е празник и за вярващи, и за невярващи, защото това е една прекрасна приказка. Приказка, разказваща за историята на едно бедно дете, родено там накрай града, преди две хиляди години, от което се е претворила историята на любовта.
Любовта, към ближния и към онзи другия, непознатия, но също като
тебе човек с душа и сърце, който също като тебе страда, бори се и се надява на
нещо по-добро, по-ценностно, по смислено в живота.
И понеже Коледа е времето, в което приказките и историите оживяват и идват в нашите домове на гости, аз ще ви разкажа моята любима Коледна история. История, истинска, реална, която е нещо като събирателна за всички коледни истории. Историята за доверието и мъдростта между хората, които въпреки всичките опити на политиците да бъдат разрушени, са оцелели за чест и слава на нашия, човешки дух.
Тази Коледна история се е родила, както би казал покойният вече велик американски писател- класик Курт Вонегът, по средата "на първия неуспешен опит на човешката цивилизация да се самоунищожи", т.е. през време на Първата световна война. Това се е случило на Бъдна вечер 1914 г., след една от най-тежките и кръвопролитни битки между британските и германски войски, разположени във Франция. В едно от затишията между битките, английските войници извадили една футболна топка и започнали да играят футбол с нея, скрити между оръдията. Германците от другата страна ги видели, но вместо да почнат да ги обсипват със снаряди, излезли от своите окопи, насядали върху сандъците с патрони и започнали да гледат играта на англичаните. Като даже и подвиквали одобрително от време на време.
Тогава, без да има заповед за спиране на огъня, без дори да има и разрешение за временен мир, войниците и офицерите от двете вражески линии излези от своите окопи, приближили се един до друг и започнали да се поздравяват с настъпилата Коледа. Пяли християнски химни заедно, черпили се със сладкиши от колетите, които семействата им били изпратили, разменяли си снимки, тютюн, цигари, бренди и ако някой ги видел от страни, никога не би дори и предположил, че това са войници от две вражески армии.
Нощта се спуснала, войниците лека полека се прибрали в своите окопи и малко
преди полунощ офицерите от двете страни на бойното поле излезли пред оръдията
си, отдали почит един на друг и... войната отново започнала.
Само един млад, никому неизвестен ефрейтор от резерва на 16-ата Баварска дивизия, който бил единственият свидетел на това чудно събитие, не го одобрил и написал гневно писмо срещу него до върховните офицери на германската армия. Името на този млад и незнаен ефрейтор било Адолф Хитлер, но това вече е друга история, не коледна. И не толкова празнична.
И така неусетно, замислени над чудните магични Коледни приказки и истории без край, ние, също
като любопитните хлапета, които са се скрили зад потните прозорци в очакване да
зърнат от кой ли ъгъл на заснежения квартал ще се появи шейната на усмихнатия
белобрад Дядо Коледа, неусетно сме се унесли, заспали и изобщо не сме разбрали
кога денят е настъпил.
И гледаме, а не можем да повярваме на другия ден на очите си и се опитваме да разберем, кой ли е оставил тези дири от шейна и еленови копитца пред вратата ни. Кой ли? Кой...
