Синята коалиция готви предварителни избори, за да определи общите си кандидати за президент и кмет на София, както вероятно и за кметове на градовете, в които СДС и ДСБ няма да успеят да се разберат на местно ниво.
Няма да питам защо - логиката е ясна. От едната страна на тази логика стоят непреодолените вече толкова години противоречия между двете десни формации, противоречия най-вече на личностно и групово ниво. Защото всъщност, доколкото те изобщо имат ясна идеология, реални идеологически различия между тях не съществуват.
От другата страна вероятно стои споменът за обществената енергия, която се вля в редиците на сините по време на предварителните избори през 96-а, когато изхабеният Желев бе заменен с визионера Стоянов, сетил се да издигне лозунга за ЕС като цивилизационен избор на България. И сега е очевидно желанието на сините този спомен да се превърне отново в жива реалност.
По всичко личи обаче, че тогавашната “Рапсодия в синьо” този път може да бъде изсвирена само като някаква рап-содия в синьообразно, тоест ще чуем потпури от Гершуин, забъркани в рап-коктейл от стари муцуни, безсилие за истинска политика и безплодни напъни за формулиране на стимулиращи обществото приоритети.
Да започнем обяснението от края към началото. Не мога да разбера как политик като Иван Костов, който иначе умее да разделя сеното от плявата, сега прави изявление, че основният дебат в президентската кампания трябва да е върху проблемите образование, здравеопазване и администрация. Не че тези теми не са болезнени за българското общество. Но какво е отношението на синия или какъвто и да било друг президент към тях?
Едно-единствено, той може само да застане в ролята на синьообразен Първанов и да подвиква подир което и да било правителство - ами дайте да дадем някакви реформи тук и там. А правителството, като не може или не иска да даде въпросните реформи в този момент, отсвирва президента и му вика да си гледа президентската работа.
Всъщност основният дебат в тазгодишната президентска кампания от гледна точка на една нормална десница би трябвало да се съсредоточи върху съвременната визия за отношенията на България с ЕС и НАТО, върху това как ние,българите, да станем истински, а не само формално приети европейци от една страна, а от друга - върху очистването от все по-неприемливото за нормалния човешки разум руско присъствие в страната. Някой ще каже, че тези теми са прекалено абстрактни и българинът не се интересува много от тях? Ами ще видим дали поне споменатият европейски дебат няма да се превърне наистина в център на цялата кампания, ако Меглена Кунева реши да се кандидатира.
Втората част от рап-содията, която определих като “безсилие за истинска политика”, всъщност се базира на нормалната логика и на емпиричния опит. При абсолютната политическа неспособност за възраждане, което сините демонстрираха през последните десет години, не може да се очаква сега изведнъж те да стъпят здраво на крака и да победят змея в себе си и извън себе си.
Дори комунистите, дето през 96-97 година бяха докарани до състояние на истински ядрен разпад, само за четири години в опозиция успяха да извадят печеливш президент и след още четири да вземат властта, а десницата, която освен всичко друго има на своя страна силата на доброто и капацитета на нормалното мислене, за десет години успя само да сведе електоралната си база от жалки тогава до още по-жалки сега проценти.
Аз по принцип обичам да възразявам на версията, че народът винаги е прав, но в този случай ми е трудно да възразя. Просто от 2001 година насам хората виждат как сините се капсулират, за да запазят позициите на някакви лица и клики от партийната върхушка. Нормално е те вече да не вярват на приказките, че това се прави с цел днес да се съхраним, а утре да се въздигнем. Прекалено много време мина, утре настана, а въздигане отнийде взорът не види.
И, разбира се, една от основните причини за липсата на споменатото въздигане, е третият фактор, старите муцуни и в двете десни партии неизбежно свързани с предишните два пункта - липсата на свежи политически идеи и липсата на нови подходи за реализирането им. И като казвам “стари муцуни” нямам предвид само Иван Костов, защото той даже и като стара муцуна стои най-добре от всички останали в десницата, независимо от тоновете мръсотия, която се изрина през годините върху гърба му.
Не съм забравил също, че Мартин Димитров е относително нова муцуна. Само че очакването той да внесе свежа струя в дясно изобщо не се реализира, апаратът под него, а и организациите по места, се оказаха дотолкова закостенели и неспособни на вътрешни реформи, че ако от това се умираше, дека щехме да ги копаме…
Поредното доказателство за тази закостенялост в дясно са и имената на евентуалните сини кандидати за президент, които се въртят в момента - Надежда Нейнски, Румен Христов, Найден Зеленогорски и компания. Някои от тези хора всъщност имат своите качества, но категорично никой от тях не носи онази цялостна визия за истинска промяна, обещанието да бъде глътка свеж обществен въздух в спарената атмосфера на българската политика.
Лошото е и друго. Лошото е, че за “Синята коалиция” вече е късно да извади и представи пред публиката едно съвършено ново лице - дори и да иска, дори да има откъде да го извади, дори да има парите и капацитета да му направи страхотна пиар кампания в малкото оставащи до изборите месеци. Късно е, либе, за китка. Тези неща при една малка опозиционна политическа сила се правят доста по-рано, примерно година преди изборите, за да има време новият човек да се наложи, без да се изхаби.
Останалото е от Лукаваго и затова правенето сега на предварителни избори в синия оркестър изглежда само като игра на предварителни избори. Иначе музикантите вече са поели дъх и диригентът вече е замахнал с палката. Добре поне, че Гершуин няма да чуе рапсодията, която ще последва.
Пламен АСЕНОВ
