Ако изискванията към ядрените централи навсякъде бяха както към България, проблемите с АЕЦ щяха да са далеч по-малко, казва в интервю за Frognews.bg журналистът.
Чавдар Стефанов е дългогодишен кореспондент на БНР в Москва. В момента е международен редактор в екипа на Новините на ТВ+. Темите, които вълнуват цял свят сега, се анализират и представят в дълбочина в емисиите новини на телевизията.
интервю на Ана Кочева
- Г-н Стефанов, накъде отива светът през 2011 година? Любителите на мистерии започнаха да привиждат в събитията, които се случват в последно време, сигнали за апокалипсис в най-скоро време? С други думи какво трябва да ни притеснява най-много?
- Светът върви напред във времето. Ако се обърнем назад – човешката история е просто миг от 4.5 милиарда години на Земята и 13.7 милиарда на Вселената. Любители на мистерии е имало винаги. Самата религия е Вяра и Мистерия. Човечеството вече е живяло неведнъж с идеята за настъпващ край на неговия свят. Та раждането не е ли първа крачка към смъртта? През 15-16 век част от православните християни дори са определили точно в коя година ще настъпи края на света и са отброявали оставащите години. И когато настъпила така дълго очакваната година, месец и ден просто нищо не се случило. Че един ден нещо ще се случи е повече от ясно. Дори слънцето не е вечна звезда. А след около милиард години нашата галактика, Млечният път, ще се сблъска с летяща насреща ни друга галактика. На този фон усещате колко дребни и нищожни са човешките дела... Да се говори за края на света е нещо полезно, тъй като подбужда човек да се обърне към чисто човешките неща. Защото това, което наистина трябва да ни притеснява като хора, е именно там – там е липсата на състрадание, надменността, манията за величие и незаменимост, агресията...
- Японската трагедия очевидно разтърсва и останалия свят. От коя степен ще бъде това разтърсване, респ. и за България?
- Японската катастрофа бе предизвикана от природно явление. Обикновено инцидентите в АЕЦ са дело на „човешка грешка”. България бе разтърсена леко, тъй като например не стана и няма условия за „зелена революция” като на местните германски избори. Германците дълго време живеят в удобства и в уредена държава. Докато българите помнят вицовете от началото на 90-те години, като този: България от Космоса изглежда като една голяма дискотека – токът ту тръгва, ту гасне. България е сред учредителите на Международната агенция за атомна енергия, има традиции и опит в ядрената енергетика. Въпросът обаче е, че и сега България произвежда достатъчно електроенергия, за да изнася. През 80-те години АЕЦ „Белене” бе проектирана, за да се превърне северния регион в мощна база на тежката промишленост, какъвто никога не стана. Просто нямаше вече пазари, а технологиите бяха остарели. Въпрос на икономическа и политическа стратегия е каква ще бъде страната след 10, след 20 години, каква промишленост ще развива, до каква степен ще се научим да пестим електроенергия, защото сега я разхищаваме... Що се отнася до сигурността на АЕЦ, този път България има мотив да разтърси ядрения свят. АЕЦ „Козлодуй” след Чернобил стана една от най-проверяваните централи и съответно една от най-модернизираните. Но критерият се оказа двоен – България закри четирите си малки стари реактора. А се оказа, че дори реактори с по-стари технологии работят в Германия, Япония... И че дори японците, хора практични и прагматични, свикнали да живеят в опасен земетръсен район, взели, че пропуснали да направят заграждения срещу цунами на разположените по крайбрежието си АЕЦ. Защо? Ясно защо – сигурността е останала на заден план пред печалбата. Ако изискванията навсякъде бяха както към България, проблемите с АЕЦ щяха да са далеч по-малко.
- Не по-малко трусове има напоследък и в арабския свят? Обвързани ли са реалиите демокрация и петрол и как (дали) си влияят взаимно те? И как виждате бъдещата Либия - с Кадафи или без него?
- Доста от режимите в арабския свят бяха или са архаични. Това е свързано с особеностите на развитието, традициите, внезапното забогатяване. Едни арабски държави са богати с петрол, бедните братовчеди пък имат в изобилие пясък. Някъде през 70-те години най-демократичен, например, по нашите представи, би трябвало да е Кувейт. Защото беше единствената страна в региона с парламент. Но там, където се преплитат енергийни интереси, особено петролни, винаги е било горещо. Така че диктаторски режими, осигуряващи спокойствие на бизнеса, дори са били предпочитани. Но всяка от тези страни има свои особености, самото общество отбелязва развитие. Защото един ден петролът ще намалее, а заедно с него и приходите. Арабските бунтове срещу режими са и индикатор, че трябва да се работи и върху алтернатива. Ислямските екстремисти виждат общественото развитие главно в миналото и дърпат натам. Тяхното въздействие, особено върху младите, ограничават глобализацията и интернет, който прави светът достъпен и близък.
А Кадафи е от диктаторите, които сами се смятат за вечни. Той вероятно е изключително разочарован, че неговата „Зелена книга” с предписания за обществото и начина на живот, станала световно достояние на десетки езици, остава световно неразбрана. Великата социалистическа Либийско-Арабска народна Джамахирия /ВСЛАНД/ е в залеза си, както на заник е и основателят й, революционер, идеолог и неизменен вожд. Водят се бойни действия, обещаващи да бъдат продължителни. Двете понятия Вожд и Джамахирия са взаимно свързани и затова не бива да се приемат свенливите коментари, че акцията не била насочена срещу Вожда. Падне ли той, пада цялата му система, крепяща се на сила. Но какво ще остане от тъй дългото сегашно име на тази богата и на петрол, но и на пясъци многострадална държава?
Започвам с „Велика”. В древния свят под „Либия” са разбирали и Африка. Пак по това време под „Европа” древните са приемали част от Балканите до Стара планина и гръцките острови. С Либия два пъти сме били в една държава – по време на Римската империя и векове по-късно, по време на Османската империя. Затова знаем колко преходни са понятия като „Велик”. Либия беше обявена за „Велика”, защото не можеше да бъде друга, след като изначално за Велик се обяви и самият й основател. Думата „Социалистическа” преживя много трансформации, възходи и падения. А и „Зелената книга” на Кадафи за начина на живот в неговата измислена страна се разминава с доста от принципите на приеманите за автентични в Европа идеолози на класическия социализъм. „Либийско-Арабска” може да означава много, може и нищо. Подобни определения обаче по-скоро са свързани с амбицията на Кадафи да стане лидер на арабския свят и на Африка. Очевидно бъдещата либийска държава няма нужда от подобни символи. Остава още определението „Народна”. Тази дума си я знаем добре от политиката и практиката на нашата НРБ. Така че коментарите са излишни. Стигаме до последната ключова загадка – „Джамахирия”. Тя си е чиста рожба на Кадафи, на дума, несъществувала преди и създадена от него. Включва коктейли от три думи – република, народ, маси. Или в груб превод – Управление на масите. Този постулат, обоснован в „Зелената книга” на Вожда, оправдава, по ирония на съдбата, и това, с което той сам сега воюва – навдигането на масите. Но как да се нарича новата държава, след като дългото название на досегашната изглежда абсолютно излишно? Не е ясно. Но за да бъде успешено и сполучливо новото й име, изграждането й изисква усилия главно от самите й обитатели. Е, това трудно се проумява...
- Бяхте дълги години кореспондент на БНР в Москва, познавате добре ситуацията в Русия. До каква степен Русия е в състояние да влияе върху останалия свят?
- В голяма степен дори само поради факта, че Русия е постоянен член на Съвета за сигурност на ООН. Което означава, че има право на вето при гласуването. Това е и огромна територия, която влияе на света главно с енергоресурсите си. Те са и драмата й. Защото колкото пъти се вземат някакви мерки страната да избегне да виси на тях, толкова пъти цената на петрола рязко е скачала и мерките са били отлагани. В Москва ясно осъзнават колко неперспективно е бюджет да се вързва само от износа на нефт, газ и петрол. Проблемът е, че модернизацията изисква обществена нагласа. Поне досега историята показва, че най-успешните технологични модернизации се случват в демократични общества.
- А оправила ли е Русия в достатъчна степен собствения си двор?
- Главната заплаха за страната е развихрилата се корупция. Опитите за справянето с нея се провалиха при президентствмото на Владимир Путин. Преди месеци президентът Дмитрий Медведев също призна за провал в тази сфера. Независимо, че от 1 март руската милиция бе преименувана на полиция. Но корупцията е свързана и с особеностите на държавното устройство, с ролята на чиновника още от имперските времена.
- Колко силен е „руският фактор” в българската политика и само енергиен ли е той?
- Не, първо той е емоционален. Поне за мнозинството хора и е свързан изначално с руско-турската Освободителна война. По-сетнешните му трансформации от рода на българо-съветска дружба се провалиха, както се провалиха и опитите за спасяване на съветската империя. Новата българо-руска история, за съжаление, загърби почти всичко, свързано с повече от хиляда-годишната история и установените връзки между двете страни. Включително и към българския принос за християнизацията на страната. 80% от църковните книги, както подчертават руските изследователи, са от двете главни български преводачески школи – Преславската и Охридската. Първият превод на Библията на руски е чак около 16-ти век. Да не забравяме и Волжка България (малцина знаят, че известната като „Василий Блажени” църква на Червения площад в Москва е построена за да ознаменува победата на Иван Грозний над българите от Казанския хаганат). Вместо развиване на богатството на тези културно-исторически предпоставки, двустранните връзки, за съжаление, днес са доминирани от думи като нефт, газ, АЕЦ. Това е интересът на Русия. В самата България пък няколко лобита и групировки се опитаха да монополизират двустранните връзки в силен конфликт помежду си.
- С какво се занимавате понастоящем и как преценявате българския медиен пейзаж?
- Сега се занимавам с това, с което винаги съм се занимавал – с журналистика. Минал съм отвсякъде – радио, където бе любимото ми и най-силно радиопредаване през 90-те години на миналия век „12+3”, сътрудник бях на вестници, списания, агенции и телевизии. Минал съм всички възможни кариерни степени на развитие, започвайки от литературен сътрудник.
А българският медиен пейзаж, през последните години, все повече взе да прилича на пустиня. Утешението е, че всяко нещо е преходно. Що се отнася до мен, към момента съм международен редактор в екипа на Новините на ТВ+.
