МИНАЛО

Философът Ангел Грънчаров, съвременник и (не)безпристрастен наблюдател на всичко, случващо се у нас след 1989 г., пише поредица от есета, обединени под общото заглавие „Кратка лична история на съвременна България”. И тъй като днес се навършват 11 години от прословутите януарски събития през 1997 г., представяме ви неговата гледна точка за тях.

Ангел Грънчаров

Ето, че стигнахме до дните на нов подем на българския дух, които дойдоха някак си внезапно, неочаквано и то едва към края на 1996 година. Жан Виденов, след като доведе страната и държавата до пълен разгром, си даде оставката, а пък БСП почна да крои варианти дори и в тази ситуация да остане на власт. Щото тази партия, знайно е, никога не е страдала от някакви морални скрупули...

Това на народа се видя крайно нагло: да съсипят всичко и пак да излязат с претенцията, че те ще го оправят! Гоце Първанов вече беше станал лидер на БСП и с вопиющата си безличност увенча залеза на тази партия тогава. Изведнъж хората излязоха на улицата, понеже, както казах, ножът вече беше опрял о кокала: за няколко дни отчаяните хорица станаха граждани, а пък обезверената тълпа се превърна в народ. Това бяха вече дните на хиперинфлацията, когато хората бяха останали даже без хляб, когато всичко се сгромолясваше, когато за броени дни изгоряха спестяванията на всички, а пък бизнесмените масово фалираха. Единственият изход остана хората да си поискат правата и да пожелаят възмездие за крадливите си управници. И ето, колони от намръщени хора скоро се появиха във всеки български град, а пък София закипя и то в най-студените дни.

Казах вече, че пример да излезем на улицата ни дадоха братята сърби, които всеки ден, в дъжд, сняг и виелица, си протестираха против "друже Милошевич", който скоро ще стане най-близък сърдечен приятел на нашия Гоце. Но преди това той трябва да разпали касапницата в Косово, а пък национал-комунистът Гоце да му се възхити, да го почувства като герой и да почне да му пише сълзливи поздравителни писма. Голямо мекере ще излезе от тоя Гоце тепърва, помнете ми думата.

Аз в тия дни често ходех в София - Бог знае как съм намирал пари за тия пътувания?! - а иначе всеки ден си бях на демонстрациите в Пловдив. Най-сюблимният момент от тия събития беше 10 януари 1997 година, когато цял ден народът, наводнил улиците и площадите около парламента, протестираше с искане комунистите да сдадат властта, хората напираха даже да влязат вътре в парламента, та собственоръчно да наказват безобразниците. Другарите-депутати се барикадираха вътре и с отчаяни лица пееха патриотични песни ("Къде си вярна, ти, любов народна..." и други такива), понеже, знайно е, комунистите са си малко циници, от нищо не ги е срам, могат всичко да опошлят, пък иначе много си падат и по сълзливите мелодрами. Вечерта обаче, когато повечето протестиращи си отидоха по домовете, другарската партия даде заповед за атака, а специалните полицейски сили за борба с безредиците се нахвърлиха да бият с палки по главите останалите не повече от 1000 граждани. Доста глави пукнаха, в това число полицаи с неизкоренени милиционерски рефлекси разбиха главата и на бившия премиер, на депутата Филип Димитров (после лъжеха, че не били го познали!) и на мнозина други. Сигурно другарите са се надявали на другия ден в столицата да се възцари страх, а пък партията да векува във властта. Напразни се оказаха обаче тия копнежи: скоро партията ще разбере, че си е направила сметката без кръчмаря.

Спомням си, че рано сутринта на 11 януари, след като цяла нощ бях слушал по Дарик радио за ставащите невероятни събития около Народното събрание, аз пристигнах в София с влака и минах по жълтите павета около парламента, за да видя с очите си какво е станало. Имаше обърнати пейки, килнати будки за вестници, други такива белези на революционност, а пък витрините на хотела, намиращ се зад опашката на коня на Царя Освободител, бяха изпотрошени и чистачките метяха отломките. За мен лично беше много важно да разбера какво точно ще стане тепърва, дали ще се събудят старите атавистички национални комплекси на страх и крещяща мекушавост, т.е. дали ще възтържествува и в оня момент нашата исконна българска поговорка "Покорна главица сабя не я сече...". Интересуваше ме какъв ще бъде ефектът на това брутално милиционерско насилие, исках да разбера дали борците за демокрация ще излязат пак на улицата и колко ще бъдат, ако излязат. Към обед вече нещата се изясниха и аз разбрах какво ще става когато отидох в сградата на СУ "Св.Климент Охридски", за да пия чай в топлото кафене на "Яйцето".

Аз до тоя момент в тия мои записки съвсем не съм писал за огромната историческа роля, която имаше нашата родна Алма Матер в събитията след 1989 година и да не напиша нищо, ще бъде голяма несправедливост. Всъщност, оттук почваше всичко в ония години: студенството, пък и най-елитните интелектуални представители на нацията, бяха същински авангард във всички борби за демокрация, които протекоха в ония години. СУ беше нещо като "щаб" на най-размирните и напредничави духове, много пъти именно студентите и най-добрите им преподаватели (понеже имаше и много комунистическа академична сволоч и в СУ, има я и днес още!) повеждаха софиянци на щурм срещу омразния комунистически бастион. Така беше и в размирната 1989-та, така беше и по „градовете на истината" през 1990-та и след нея, така беше във всички ония години, в които студентите се решаваха дори на най-отчаяни действия, както политически, така дори  и окупационни стачки, когато, качени дори и на покривите на университета, бяха заявили твърдата си решимост да стоят там до момента, в който комунистите не си идат. Чест и хвала на онова българско студентство, което с действията си уми срама заради поведението на цялата малодушна нация! Тук, в СУ, за всичките години на преход, пък и преди това, духовете бяха разбунвани и опозиционният антикомунистически плам беше поддържан от професори-волнодумци като Николай Генчев, Иван Славов, Цочо Бояджиев, Николай Василев, акад. Кирил Василев, Сергей Герджиков, Калин Янакиев и мнозина други.

Та ето защо аз съвсем правилно в онази студена утрин на 11 януари 1997 година отидох да се сгрея в кафенето на СУ, пък и да видя там какво е разположението на духовете. Признавам си, беше ме страх да не би дори и студентите да се уплашат, но към обед нашите героични тогавашни студенти изцяло опровергаха този мой скептицизъм.

Някъде още към 10 часа в „Яйцето" на СУ започнаха да пристигат развълнувани млади хора, които просто нямаше за какво да се убеждават или да обсъждат: всички бяха крайно възмутени от снощните толкова брутални действия на властта! Появиха се и някои студенти с бинтовани глави, което предизвика овации от страна на останалите, които ги приеха като герои. Младежите и девойките прииждаха и към обед целият университет вече приличаше на разбунен кошер: беше пълно с млади хора, които бяха способни на всичко, за да защитят младата българска демокрация! Много вълнуващ беше този момент и аз, какъвто съм си сантиментален, със светнали очи, се чувствах в оня момент горд, че принадлежа към нацията, която е родила и възпитала тези млади хора.

Студентите излязоха на улицата към обяд, море от млади хора се люшна и тръгна от университета, за да залее скоро цяла София: всички знаем какви са софиянци, само чакат да им замирише във въздуха на революция! Прииждаха решени на всичко граждани отвсякъде, ето защо е несправедливо да не кажа в този момент, че за всички ония тежки години на преход и на неравни битки за демокрация софиянци като цяло бяха най-решителен авангард на многострадалната българска свобода. За всичко позитивно, което все пак е станало у нас във всички ония години след 1989 година, за историческите ни постижения, увенчани с влизането на България в ЕС, не друг, а гордите граждани на София имат решаващ пример! Те именно масово бяха най-горещи привърженици на СДС и на реформаторите в българската политика. Разбира се, целият народ изстрада тия наши постижения, начело като най-предани свободолюбци бяха също и пловдивчани, и варненци, но на София, разбира се, принадлежи решаващата роля. Това трябва да се признае. И ето, тогава, в оня исторически миг, когато огромното човешко море се разклати и тръгна от сградата на СУ на оня паметен 11 януари 1997 година, аз самият, безкрайно развълнуван, със сълзи на очи осъзнах, че с комунизма този път е свършено и че другарите съвсем скоро ще бъдат изритани от властта, дай Боже завинаги!

Почнаха се демонстрации, които продължиха оттук нататък всеки ден и то не само в София, ами и по цялата страна. Начело на този народен подем застана обединената опозиция, начело със СДС и Иван Костов. Костов тогава успя да обедини цялата опозиция, дори в един момент, в самото начало, и Доган изглежда е имал директива да се прави на "опозиционер-антикомунист" и се появи на един митинг, ама скоро се съвзе и си мина при майката-кърмилница. И Слави Трифонов дори в оня момент беше демократ, понеже явно още не е бил станал мутра. За Бойко Борисов нищо не знам, него просто го нямаше още: как ли изобщо слънцето е изгрявало тогава без него?!

Петър Стоянов по това време вече беше избран за президент, ала още не беше встъпил в длъжност: това трябваше да стане към 20 януари. На 10 януари той се опита като Жельо на 14 декември 89-та да призове хората да спрат натиска към Народното събрание, ала беше освиркан от тия, които вчера го бяха избрали за президент: от този момент той започна много да внимава. И по тази причина се превърна в един безпардонен най-банален популист, който не пропусна случай да се подмаже пред "народа" и "хората". (Който на едро говори за "народа" и "хората" е най-безочлив лъжльо, това отдавна съм го разбрал.) В решаващите събития на януари 1997-ма той, по тази причина, беше на страната на протестиращите. А пък през 2001 година по същата причина ще почне да се подмазва на "Негово величество" - и ще получи шут от избирателя, който не търпи все пак толкова явната политическа проституция. Когато медиите, държани от ченгета на ДС, ще почнат своя ужасен натиск срещу кабинета „Костов", в най-решаващият момент П.Стоянов, заради духането на нови ветрове, ще предаде тоя, който го тури за президент и патетично ще се провикне "Иване, кажи си, те ще те разберат!". Това "те" сме ние, дето пък го избрахме да бъде президент. Сиреч същите, дето след време от неговите уста ще бъдем оприличени на "разгромени авари".

Ала на 4 февруари 1997 година Петър Стоянов ще бъде носен на ръце от революционния народ - и най-дребните души си имат своите мигове на триумф, особено ако принадлежат на един толкова наивен народ. И нашият Пешо, застанал като Наполеон на Арколския мост и точно по същия начин мушнал два пръста в жилетката си, ще почне да произнася с комсомолски плам онази исторически-патетична реч, а именно, че трябвало да затворим веднъж завинаги "фабриката за илюзии". И, подобно на Чърчил, добави, че може да ни обещае само "кръв, пот и сълзи". Горкият, той си беше и си остана най-водевилен позьор. Малко по-голям дори и от фукльото Б.Борисов - да ни пази Бог от такива...

Повече от 20 дни всекидневни демонстрации след 10 януари бяха нужни, за да могат другарите да клекнат: не е лесно комунист да го откажеш от властта, а сам той да се откаже - такъв случай природата не познава. БСП си искаше да управлява - въпреки апокалипсиса, който сама устрои! - поне още две годинки, понеже, представете си, народът бил искал тя да го управлява! Усукваха, въртяха, сукаха, извиваха се как ли не нашите другари-комунисти, предлагаха комбинации, опитваха с шантаж, подкупваха, ала не, не можаха да се задържат. И властта най-после, на 4 февруари, беше изтръгната от скопчаните в нея мъртвешки пръсти на столетната партия. За целта обаче, се наложи опозицията в лицето на СДС-ОДС да предприеме най-отчаяни действия: блокади на кръстовища, ж.п.прелези, на цели градове; в студа хората не се прибираха денонощно, дежуреха край барикадите и животът замря. Студентите и младите хора изобщо бяха начело в тия акции на гражданско неподчинение. Стигна се в един момент до пълна парализа на страната. Тогава именно Гоце Първанов като лидер на БСП беше принуден - "под натиска на улицата", сиреч доброволно! - да сдаде властта.

Подписа се споразумение за извънредни избори и беше съставено служебно правителство, начело с кмета на столицата Ст. Софиянски. Който тогава беше кмет на София изглежда само затова, че Бойко Борисов още го нямаше. И народът по тази причина още не беше могъл да изпита ония неудържими любовни чувства към бат си Бойко, които сега така неистово го тресат...

Ние, българските демократи, победихме и отхвърлихме за четири години комунистическата гнус, която ще се завърне едва в 2001 година, предрешена под формата на толкова смачкания образ на мадридския мошеник. А горките братя сърби цяла зима в дъжда и в снега протестираха срещу Милошевич, ала оня сръбски комунист, приятелят на Гоце, се оказа доста по-твърдоглав. Властта от ръцете му ще бъде изтръгната много по-късно и то с помощта на... натовските самолети! Нашият Гоце, възхитен от чутовния подвиг на "друже Милошевич", който се опита да прекара под ножа албанците в Косово, му пишеше в ония години сърдечни писма, пълни с пожелания за окончателна победа. А пък, когато НАТО ще удари Сърбия, тогава таварищ Гоце ще поведе в София антинатовски демонстрации на червените бабички под лозунга "НАТО - убийци!". И ще настоява в парламента Костов да разреши прелитането през територията на страната на руски самолети, опитващи се да помогнат на сръбските другари по партия. Същият този Гоце и приятел на Саддам Хюсеин в ония години ще направи доста изгодни афери с ембарговия петрол, от които ще дойдат милиони в касите на БСП. Но това са доста по-късни събития, за които ще пиша по-подробно, когато му дойде времето.