Не поисках пари от българските институции, защото съм омерзена до дъното на душата си от цялата ченгесария и простащина, която триумфално шества на родната политическа сцена. Българското стихотворение се изписа на стената на поезията в Лайден със средствата на българи, живеещи в чужбина, казва за Frognews.bg издателката и главен редактор на списание Диалог, Холандия.
интервю на Ана Кочева
- На 24 май в Лайден – родния град на Рембранд, по твоя инициатива ще бъде открита стена с изписано на нея българско стихотворение? Как ти хрумна тази идея?
- Това беше една много стара мечта – да видя и стихотворение на български език на поетичните стени в Лайден, на които са изписани 101 стихотворения на всякакви езици, но не и на български. И така си мечтаех години наред, докато най-накрая не ми просветна, че българското стихотворение очевидно няма да се изпише от само себе си и че за да се свърши една работа, тя първо трябва да се захване.
- Като се замисли човек, най-трудното май наистина не е да се свърши нещо, а да се наканиш да го започнеш.
- Така е. Шопите с тяхното неподражаемо чувство за хумор казват: ако една работа е спешна, все някой друг ще я свърши. Ако никой не я свърши, значи не е била спешна. Холандците пък обичат да казват: няма кой, значи – аз, няма кога, значи – сега. Така след като годините наред си мечтах, преди няколко месеца мечтата се превърна в идея, а преди няколко седмици – и в инициатива. Осъществяването й, обаче, стана възможно благодарение на безпрецедентната подкрепа на българи, живеещи в Холандия и по целия свят и най-вече на читателите на списание „Диалог”, на мои приятели и на техните приятели.
- Разкажи сега повече за тези поетични стени в Лайден? Общината ли ги изписва?
- Ами, общината! Общината няма нищо общо. Идеята и изпълнението й принадлежат на едни лайденски чудаци. А като много гениални идеи и тази е проста и се ражда в едно кафене, където няколко приятели отпиват от бирата си. И тогава на единия от тях – Бен Валенкамп, му хрумва да разкрасят фасадите в града с поезия. В групата има един скромен, но изключително талантлив човек – Ян-Вилем Браюнс. Това е човекът, който изписва стихотворенията на различни езици, включително и на руски или японски, на турски или арабски. Невероятен човек, гледала съм го как работи. Бен казва за него: „Това, което той прави, не го може никой друг в света.” А в отговор на тази възторжена оценка Ян – Вилем само измърморва едно скептично „хъм!” Най-вдъхновяващото в случая е, че това е една съвсем гражданска инициатива. Бен Валенкамп и Ян–Вилем обикалят града на колело в търсене на интересни стени. Като им хареса някоя фасада, слизат от колелото, звънят на вратата и обясняват на собственика каква идея имат. Не знам някой да им е отказал. Всъщност, точно обратното, мнозина от собствениците започват да предлагат стените си, някои даже с нотки на обида: „е, добре де, а моята стена не е ли достатъчно хубава, за да се изпише и на нея едно стихотворение?”. И така, от 1992 година до 2005 са изписани 101 стихотворения на различни езици.
- Има ли и на холандски?
- Има, разбира се. Мисля, че има 13 стихотворения на холандски автори, има и стихове на поети от Лайден. Има стихотворения на английски, френски и немски, на руски, полски и чешки, на турски и на гръцки, на испански, на италиански, на японски или на китайски – според езика, на който е писал авторът. Има стихове на латински и старогръцки, дори на едни почти изчезнали езици.
- Но няма на български?
- Нямаше. Сега вече има. Но преди да се появи българското стихотворение в Лайден, холандските дипломати пренесоха поетичните лайденски стени в София. Това става по инициатива на холандското посолство в София с тогавашен посланик баронеса Ван Линден. Идеята хрумва първоначално на втория човек в посолството Берт ван ден Линген, който гледайки с тъга красивите, но занемарени олющени и изподраскани фасади на града, подхвърля че няма да е зле и в София да се изписват стихове по стените. После, когато започва холандското председателство на ЕС, тогавашният аташе по културата Йос ван Динтер предлага да отпразнуват това с този проект. Идеята е всяка страна–член на ЕС да „осинови” една софийска стена, да изпише на нея едно стихотворение и да се грижи за фасадата. Разбира се, за да се изпише едно стихотворение, фасадата първо трябва да се боядиса. Така занемарените софийски фасади стават по- малко за сметка на поезията и красотата. Йос ван Динтер ми писа, че Мартина Йовчева, която по това време е работила в холандското посолство, се е надявала това да накара хората да обичат повече града си. За съжаление, не познавах Мартина Йовчева, която загива при трагичен инцидент. Всички казват, че е била прекрасен човек. И така, почти незабелязано за вечно заетите ни с шумни скандали медии, по стените на София започна да се появява поезия. Първо на холандски, после и на други езици.
- Има ли и българско стихотворение в този проект?
- Трябваше да има. Вместо това нашите пак не разбрали идеята и вместо стихотворение изписали един лозунг: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”. Кой да им каже на двойкаджиите по литература и роден език, които от десетилетия управляват България, че това не е стихотворение, а част от стихотворение. Но се съмнявам, че дори да са прочели докрай великолепната балада на Ботев „Хаджи Димитър” нещо са разбрали.
- А къде ще бъде изписано българското стихотворение в Лайден?
- На една стена на ъгъла на ъгъла на Ketelboetersteeg и Breestraat, която е главната улица в Лайден, горе -долу точно срещу сградата на кметството (Stadhuis). Стихотворението ще бъде изписано на български език и в превод на английски.
- Как успя да накараш хората от сдружението Tegen-Beeld през 2011 да изпишат още едно стихотворение, след като проектът е приключил през 2005 и още тогава са заявили, че повече стихотворения няма да бъдат изписвани?
- Изпратих едно писмо на Бен Валенкамп, в което му обяснявах идеята си. Пратих му и двете статии, които бях писала за „Диалог” – за поезията на стените и за баронеса ван Линден, преведени, разбира се. Обади ми се по телефона и ми каза, че идеята му харесва, но иска първо да я обсъди с членовете на сдружението. И след няколко дни ми каза, че са навити. Оставаше най- трудното – да се намери подходяща стена. В центъра отдавна няма свободни стени, които са подходящи за изписване на стихотворения, а аз не исках в покрайнините. И на 30 април, когато Бен Валенкамп се обади че имаме стената, аз бях на върха на щастието. Оставаше да се намерят пари. Трябваха около 1 200 евро за изглаждането на стената, боядисването й и за самото изписване.
- Как намери парите за толкова кратко време?
- Това беше може би най-трогателната част от историята. Предварително бях решила, че няма да искам пари от българските институции, защото съм омерзена до дъното на душата си от цялата ченгесария и простащина, която триумфално шества на родната политическа сцена. Затова след като няколко дни пристъпвах от крак на крак, защото много мразя да говоря за пари, на 5 май вечерта седнах и написах едно писмо до читателите на Диалог и до приятели в цял свят. И станах свидетел на най- вълнуващата гражданска акция в живота си. Хората реагираха с толкова радост и въодушевление, че видях зор да ги убедя да престанат да пращат пари, защото вече няма нужда. Още не бях изпратила писмото и на една пета от получателите и първите преводи бяха на сметката. На 6 май и 7 май още разпращах писмото, а на 10 май парите вече бяха налице и ги преведох на сметката на лайденската фондация.
- До кого бе адресирано писмото?
- Писмото бе изпратено само до живеещи в чужбина българи поради съвсем практични съображения – ставаше дума за събиране на пари, а българите в България едва държат душата си зад зъбите, заради продължаващата вече десетилетия престъпна политика и чудовищна корупция у нас.
Все пак, писмото бе получено и от десетина, живеещи в България приятели и познати. Някои от тях, въпреки възраженията ми, „че не са цъфнали и вързали” решиха да подкрепят начинанието.
Писмото не бе изпращано до чужди граждани, макар че отначало мислех да включа в акцията холандските си роднини и приятели. Не стана нужда.
Не изпратих писмото и до приятели етнически турци, прокудени от родната си България с т.нар. „голяма екскурзия”.
Някои от тях обаче научиха по свои си пътища и ми се обадиха да ме попитат защо не съм се обърнала и към тях. Че ние не милеем ли за България, казаха ми те с укор и също изпратиха пари. Пари изпратиха и съвсем непознати ми хора, които получили писмото чрез свои приятели.
- Невероятна история...
- Да, имаше благородни, трогателни до сълзи жестове. Имаше хора, които се обаждаха с молба да преведат повече от 100 евро и дори да платят цялата сума. Но аз предварително бях решила, че е по-добре да участват повече хора с по-малко дарения, отколкото малко хора с много пари и затова бях сложила таван от 100 евро максимум на човек. В крайна сметка се събраха повече пари и мисля да издам едно отделно приложение с всички писма, реакции и благородни жестове.
- И за финал, най-важното кое стихотворение ще можем да прочетем на български език в Лайден?
- Стихотворението е на една прекрасна и за съжаление неизвестна българска поетеса, която си отива ненавършила 23 години, но ни е оставила невероятно красива поезия. Данила Стоянова (1961- 1984) е дъщеря на българския интелектуалец, литературен критик и преводач Цветан Стоянов. Ето едно нейно стихотворение, породено от тъгата по смъртта на баща й:
Слънцето е нервно,
вятърът – болен,
луната – мъртва,
реката – пияна,
само
защото някого
няма.
Данила Стоянова има наистина трагична участ – едва 10-годишна загубва баща си, а после самата тя – все още в крехка възраст се разболява от левкемия и умира, ненавършила 23 години. В България никой почти не познава поезията й и това, мисля си, е най-после повод да се чуе за нея. Освен това, нейните, макар и непознати в България, стихове са преведени на английски (от Людмила Попова – Уайтман) и на френски (от френския поет Монжо). Когато реших, че искам именно нейно стихотворение да видя на стената в Лайден, помолих Людмила Уайтман, която живее в Щатите и превежда и издава на свои разноски българска поезия, да ми изпрати от САЩ двуезична стихосбирка на Данила Стоянова – на български и английски. Людмила го направи светкавично и така стана възможно на срещата в Лайден с Бен Валенкамп и колегите му да обсъдим стихотворението, което имах предвид. Бен Валенкамп и колегите му много харесаха стиховете на Данила Стоянова.
Ето стихотворението, което ще може да прочетете на стената на ъгъла на Breestraat и Ketelboetersteeg в родния град на Рембранд:
Дъждът
езерото
и вятърът
сънуваха красотата
на един заспал лебед.
Шумоляха перата му.
Скрил глава
той пътуваше
и сънуваше
в тишината
всичко това.
