Георгий Гурджиев е сред най-загадъчните личности от първата половина на ХХ век.
Сравняван е с граф Калиостро, Григорий Распутин, Елена Блаватска. Приписват му тайно влияние над вождовете на няколко диктаторски режима, владеещи Европа в началото на миналия век. Дори се твърди, че е помогнал на Хитлер да избере свастиката като символ на нацистката партия. Зад него се простира „шлейф“ от митове и легенди, в които изпъкват имената на Сталин и Берия. Разказват, че Гурджиев често е виждан сред политическия елит на тогавашна Европа. Магьосникът наистина не се спирал пред нищо. Общувал с всеки, който можел да му бъде от полза. Стремял се във всяка нация, във всяка религия, във всички социални слоеве да намери нужните хора. Напълно безразлично му било какви са те - комунисти или фашисти, евреи или немци, арменци или турци. Затова днес легендите за него са устояли на времето и забравата и продължават да вълнуват почитателите на мистицизма и окултното.
Мнозина от изследователите на живота на Георгий Гурджиев са убедени, че магьосникът е имал изключително влияние не само върху своите последователи, но и върху обществения и политическия живот на цели страни и народи. Бегли и непотвърдени остават връзките му с хора от обкръжението на българския цар Фердинанд. Столичната клюка от началото на миналия век свързва Гурджиев с Павел Груев. През 1916 г. той пък е назначен да работи в Тайния кабинет на цар Фердинанд, а по-късно остава и до сина му Борис III. В България обаче мистиката и философията на чужденеца не успява да пробие заради налагащия се по същото време роден дъновизъм.
Георгий Гурждиев се ражда през 1877 г. в град Карс, на границата между Армения и Турция. Майка му е арменка, баща му - грък. За детството си той разказва в книгата „Срещи със забележителни хора“. Но дори най-ревностните му последователи не са склонни да приемат за чиста монета фактологията, изложена от него. Впрочем и останалите източници, касаещи живота на Гурджиев, имат съмнителни претенции за достоверност. Още от малък проявява интерес към свръхестествените явления и развива желанието си да овладее неземната им сила.
Добива познания по хипноза, телепатия и ясновидство от дервишите, които се укриват високо в планината над град Александропол. Твърде млад обикаля Кавказ, Египет, Близкия изток, Средна Азия, Индия, Тибет. Появява се трайно в Русия между 1911-1913 г. В Москва живее и работи неговият братовчед - известният скулптор Сергей Меркуров. Покрай него мистикът се запознава с московския интелектуален елит. Сближава се с журналиста и писателя Борис Успенски, който става най-преданият му ученик и последовател. Меркуров е свой сред тесния кръг на руските масони. Един от тях е княз Бебутов, основател на ложата „Острие“. В дома му се събират свободните зидари, които Гурджиев нарича в мемоарите си „търсачи на истината“. Бебутов е близък и до социалдемократите Плеханов и Ленин.
Князът се увличал от магия, спиритизъм и мистика. Вероятно това е причината за бързото му сближаване с Гурджиев. Заедно пътуват до Истанбул, по покана на турските масони, свалили монархията на Османската империя. Сред братята масони, пристигнали от Европа, е и Рудолф фон Зеботендорф, който основава в Мюнхен тайното общество „Туле“, от което се твърди, че води корените си нацистката партия в Германия. Вероятно оттук тръгва легендата, че Гурджиев е подсказал смисъла и въздействието на римската свастика, която по-късно става символ на фашистите. Завръщайки се в Русия, магьосникът се заема да създаде свой кръг от „посветени“ хора. Масоните вече не го вълнуват. Той основава своя философия - за надмощието на волята над плътта и духа Използва познанията си за ритуалите и действията на дервишите - хора, които съхраняват древни тайнства, скрити в хилядолетна история.
Гурджиев компилира по нещо от будизма, гностическото християнство, софизма, обединявайки ги в призмата на личната си философия. В неговия речник се смесват понятията „мистицизъм, божествено, Бог, хармония, психология, физическо тяло“. Акцентът е върху поведенческата психология на личността. Гурджиев вижда колко леко човек се поддава на външно внушение, как „целият му живот преминава в сън, който произтича от това внушение. Затова предлага на своите последователи метода на самовъзпоменанието, който води до събуждане от съня. Нарича го
“Четвъртия път”
Целта му е чрез него да промени ценностната система и ориентирите на човека, което пък да доведе до обновяване на живота му“. Гурджиев успява да подбере наглед обикновени похвати, чрез които човек става господар на емоциите и възприятията си. Интересна „глава“ от живота на Гурджиев е пресичането на пътя му със Сталин. Започват своя духовен път в семинарията в Тифлис. Живеят заедно в къщата на чичото на Гурджиев. И двамата несъстояли се свещеници се увличат по една и съща муза - революцията. Повечето историци твърдят, че Сталин е изключен от семинарията заради участието си в марксистки кръжок. Това е твърде съмнително - по това време марксизмът е легално учение, което не е подложено на гонение.
По-вероятната причина за изключването на младия Джугашвили е участието му в езотерическа секта, оглавявана от Гурджиев. Навярно оттам Сталин черпи идеи и за личната си философия - в света злото се преодолява със зло.
През 1922 г. Гурджиев купува замъка Приоре в Авон (Франция) и открива в него Института за хармонично развитие на човека По това време той се е посветил на изучаването на ритъма и пластиката на танца. През 1923 г. в театъра на Елисейските полета в Париж Гурджиев представя танци и ритмични движения на дервиши на фона на специална музика.
В замъка царяла атмосфера на екзалтация. Музиката на Гурджиев, която сам изпълнявал на ръчен орган, се възприемала от повечето обитатели на замъка като “музика на сферите”. Други обаче усещали, че тя въздейства пряко на човешките емоции, предизвиквайки радост, милосърдие, страх, паника. Мнозина не издържали и напускали замъка, някои полудявали, имало и случаи на самоубийства. След тежка катастрофа през 1924 г., която едва не коства живота му, Гурджиев решава да ликвидира института си и да се обърне към литературата. Пише няколко книги, между които и “Разказът на Велзевул до неговия внук”. По време на Втората световна война живее в Париж, а след войната отново започва да събира свои бивши и нови ученици, с които провежда занятия и беседи. Умира през октомври 1949 г. при загадъчни обстоятелства, които допълнително нагнетяват мистиката около личноста му.
Екатерина Петрова
