Швейцарците в ужас да не станат България на Централна Европа
Сигурно не е тази най-важната тема в българския житейски пейзаж. Но все отнякъде трябва да се подхване нещо, за да се изплете коментар или анализ. Проф. Петко Минчев, помня го още от времето, когато сладко си пиехме и пушехме по купони, без да ни пука от нищо, предупреждава колко смъртоносни са цигарите. Така е, но човек, когато е млад, мисли, че е вечен и мрачните статистики не го впечатляват. Когато остарее или се разболее, вече е късно, на което разчитат болниците, а подир тях и траурните агенции. Така са устроени нещата. Всички знаят, че кафе без цигара е като жена без...
И чаша ирландско "Бушмилс" с никотиновия порок си вървят като братче и сестриче. Както ракийката със салатката. Българинът се съпротивлява срещу забраните по един особен начин. Ще излиза на терасата, в двора, при минус 20 градуса и в адска жега, но ще си пафка отровата. Защото толкова много неща са му забранявали през годините, че му е писнало да се съобразява и е припознал в пороците личния си социален протест От малък той чува непрекъснато: не пипай това, това не е за теб, не гази тревата, колело, ама друг път, не яж сладолед, че ще те заболи гърлото, манекенките са за отличниците и все от този род. На 18 вече сме изградени комплексари и които заминат в чужбина, се оглеждат като зайци още от летището, за да не нарушат някоя забрана. Това, че някои стават първенци в университета, също е вид протест срещу ограниченията, които тегнат над чужденците.
Тук нещата са още по-нерадостни. Не си достатъчно млада за продавачка или сервитьорка. Не ставаш за шофьор, защото си над 45 или 50. Не можеш да си депутат, министър или дипломат, защото имаш картонче от ДС. Не ставаш за водеща, защото не си блондинка. Без цици не ставаш за певица. Ако не си баровец – куклите Барби те подминават като бърз влак малка гара Без къса пола нямаш шанс за секретарка. Ако не си гей, доста врати ще хлопнат под носа ти. Безплатен ток за българи няма. Неизвестни на приеми в Бояна не канят. Приватизация под масата, държавни поръчки и милиони от ДДС – само ако си олигарх. Не ставаш за катаджия или митничар, ако не си платиш. И още милион ограничения и забрани. Даже правосъдие не можеш да си пожелаеш, защото бандитите имат права, които винаги са по-ценни от сополивите вопли за справедливост. Да не говорим, че никога обикновен човек няма да попадне в грама на Уикилийкс и да стане известен, защото американското посолство просто няма да го забележи. Българският Хамлет живее цял живот между чутовните въпроси „Че кой си ти, бе?” и „Знаеш ли кой съм аз?”, които превръщат комплексираната му душа в душа без значение.
И още по-тъжно: останал сам в лишения си от радости и смях живот, той все по-често е в ролята на черепа, а не на някой жив герой, без значение добър или лош. Живот ли е това? Отровните краставици не са проблем за нас. Нито никотинът, пълните с вода пилета и мазните колбаси. Нито скапаните пътища дори. Проблем ни е лъжата. Тя ни убива съзнанието, а ние се довършваме физически с пиене и пушене, защото ни се струва, че е някак по-джазово. Лъжат ни, че ще се оправим и че някой ще ни оправи. Че има справедливост и че логиката все някога ще възтържествува. Но как да повярваме, когато пред очите ни умря симпатичният октопод Паул, който познаваше резултатите от мачовете на световното по футбол, а нашият октопод си е жив и здрав
В такива моменти винаги се сещам за Жан Расин и неговата мисъл: „Твърде слабото отмъщение води до второ престъпление”. Със сигурност превръзката на очите на Темида гарантира някаква справедливост, но пък я лишава от възможността да види лицата на жертвите, както и да прочете Расин например. Преподавателката ми по литература от гимназията г-жа Лиляна Бързашка винаги ни е учила, че човек трябва да има гражданска позиция. Изморих се да опитвам, но резултатът е все по-често само неприятности. Преди време споделих с нея тези неща, като за оправдание се опитах да пробутам клишето, че сигурно ценностите ни са се объркали, я тя ми отвърна: „Ценностите са си същите, но хората не са”. И Жан Расин би се гордял да го е казал...
Веднъж швейцарски журналисти ме попитаха кой е най-големият абсурд на българския преход. Замислих се, защото въпросът е доста труден. Накрая им казах, че след 10 ноември 1989 година всички политици ни обещаваха, че ще се превърнем в Швейцария на Балканите. Те направо се втрещиха, макар че се връщаха от Дупница, където бяха заснели материал за града на „братя Галеви” и смятаха, че са попаднали на 24-каратов абсурд Преди да се опомнят им заявих, че е възможно още по-страшно нещо – Швейцария да стане България на Централна Европа. Не казаха нищо. Нито дума. Помислих, че не са ме разбрали и преминахме на темата за Фридрих Дюренмат, която трябваше да спаси положението.
Миналата година една сутрин Швейцария осъмна с плакати, на които се виждаха два гарвана, които ръфат нежната снага на страната на банките, шоколада, кравите, езерата, часовниците и зимните курорти. Единият гарван олицетворяваше България и трябваше да внуши на швейцарците да гласуват за по-малко права на пришълците в тяхната подредена държава. Как само ме бяха разбрали!
Виктор Пасков пиеше и пушеше колкото душата му искаше. Когато се разболя от рак на белия дроб обаче, отиде да се лекува в Швейцария, където го настигна смъртта. Днес, когато заплахата от забрана на тютюнопушенето на обществени места у нас е съвсем реална, си мисля дали щеше да напише великолепната си книга „Балада за Георг Хених”, ако бе израсъл край Берн, на брега на някое езеро и закусваше всеки ден шоколад с топло прясно мляко? Имам отговор и сигурно затова ми е толкова мъчно, че умря готиният Паул, който радваше хората...
Огнян Стефанов
