В началото на тази седмица българите осъмнаха с едно малко чудо - обещанието за увеличение на минималните заплати и пенсии. Подари им го не някой друг, а премиерът. Масовото очакване “Бойко да даде” отново се сбъдна!
Мирела Иванова
Бойко вдига пенсиите за ЧРД.” Из новините на в. “Стандарт”
Несъмнено една от най-масово обсъжданите теми в началото на започналата седмица е новото, категорично вече, обещание на министър-председателя за минимално увеличение на минимални заплати и пенсии. Гледните точки, споделени по интернет форумите, категорично се различават от коментарите по трамвайните и улични форуми. И все пак говорилните и във виртуалното, и в конкретното пространство са поставени под общия знаменател на безрадостното ожесточение. Малкото чудо на задаващите се 20-30 лева събужда най-вече гняв и отчаяние, поради непредставимите размери на покосяващата бедност в България.
Наесен - с песен
И все пак, и все пак – струва ми се, че за пореден път ще станем свидетели на един от най-необяснимите български феномени. Същите днешни недоволстващи псувачи и ругатели на Борисов и популистките му ходове, разобличители на рестриктивните му политики и разхлабения му език, на ножицата му, която реже по пет ленти дневно, наесен ще гласуват за него. Не за партия ГЕРБ, а тъкмо за него.
Оставяме настрана всички опити за портрет на харизматичната Борисова персона, всички народопсихологически теории за тягата по твърдата ръка и наличието на бащица и се вглеждаме в конкретната ситуация. На първо място очите ни боде фамилиарността на повечето медии, които описват политиката съвсем по махленски и набиват в канчетата мита за добрия модерен юнак, наричан галено и свойски Бойко. Нашето момче, дето ще ни раздаде утре по някой лев отгоре за рождения си ден, демек ще го сподели с нас по най-правилния и щедър начин, дето вдругиден ще ни потупа по рамото, пускайки някой пиперлив лаф, а още по-вдругиден ще се напъне и ще ни дари с по-голямо чудо от малкото, предлагано сега.
Каквито сме си отколе
Борисов е споделим – и споделен, не излъчва надменна недосегаемост, не обижда с интелектуално превъзходство, представителна народна извадка, тъй да се каже. От него можем да бъдем недоволни и пак да си го тачим, както сме недоволни от самите себе си и сдуханото си съществуване, но си се обичаме такива, каквито сме.
Мързеливи и мърляви, например, непредприемчиви и хленчещи, потънали в омарата на сърдечната си южняшка и общителна същност. Трапезни смелчаци и свръхгневни послушковци. Несмирими рожби на своята усредненост: това определение ми дойде наум, когато прочетох едно невероятно журналистическо разследване за корупцията сред българския генералитет. Рекох си, ето и хората на честта и пагона са предпочели шмекерлъка пред преврата в годините на прехода. Както на изборите и ние най-вероятно ще предпочетем да гласуваме за бъдещите си разочарования. (Deutsche Welle)
