Владимир Пенев е роден през 1958 г. в София. Завършва НАТФИЗ през 1982 г. в класа на проф. Николай Люцканов с асистент проф. Маргарита Младенова.
Кариерата му е свързана неразривно с театъра, но често снима и кино. Носител е на две награди “Аскеер” за водеща мъжка роля и “Икар” от Съюза на артистите в България. Има награди от фестивалите в Риека (Хърватска) и Охрид (Македония), както и награда за главна мъжка роля за филма „Пясъчен часовник” на Международния фестивал “Златна ракла” – Пловдив.
Владо Пенев отново е в „окото на урагана” през последния месец – с ролята си в култовия сериал „Под прикритие”. Той е честното, неподкупно, самотно ченге Емил Попов. Започваме разговора си именно с него – има ли конкретен или събирателен образ на топполицай, върху който актьорът изгражда своя типаж. „Не, не съм имал конкретен образ, нито съм го събирал и търсил. В киното е възможно да търсиш типични примери, към които да се стремиш, защото процесът на работа е по-бавен, методичен, подробен в детайлите. А тук, в телевизията, една серия се снима до две седмици и всичко е много бързо и динамично.
Затова е по-добре да си самият ти в ролята, в дадените обстоятелства. Признавам си, не към ходил в МВР макар че съм роден на една крачка и съм израснал до министерството. Като ученик в 6-о основно училище всяка сутрин минавах покрай него и галех лъва пред централния вход. После учех в 7-о училище, което гледа в двора му. Така че може да се каже, че някак във времето съм свързан с МВР, но нямам никакви допирни точки с хората, които работят там”, казва актьорът. За него ролята на Емил Попов е предизвикателство – да работи върху нещо, което не познава.
Професията на актьора е интересна именно с това – че можеш да трупаш наблюдения, да фантазираш и след това всичко това да го въплътиш в роля. „Скоро си мислех за това как хората изобщо не си дават сметка как случаен човек от улицата може да стане звезда само защото е участвал в някакво риалити или по някаква случайност са го давали по телевизията. Той няма нито образование, нито нужните качества, просто малкият екран го прави моментално популярен”. Като противоположност на еднодневните звезди Владо Пенев посочва актьорите – тези, които имат и школата, и таланта, и уменията „Да играеш в театър задължително се изисква школа и образование.
Много е важно да се прави разлика, че киното е относително по-лесната част, докато театърът е много по-сложната. Това е сериозното, респектиращото изкуство. Само ще кажа, че няма американска кинозвезда, която да е участвала в театрално представление. Не случайно в САЩ киноизкуството се нарича industry. Имал съм щастието да пътувам много, стъпил съм на всички континенти. Навсякъде по света театърът е луксозното, бутиковото изкуство. Това е изкуството, което дава престиж. В културния свят се държи на националното творчество и на нивото на това, което се създава”. В същото време има и непрофесионални актьори (срещаме ги в родните сериали), които доста успешно се справят с актьорското амплоа. „Да, това е абсолютно нормално и е възможно, защото телевизията го позволява.
В ръцете на професионалисти (сценаристи, режисьори, оператори) всеки непрофесионалист може да бъде поставен така, че да изглежда добре – стига да има добра визия, да е рефлективен и да има елементарни качества, без които не може
В привличането на непрофесионални актьори няма нищо лошо. Аз не съм против, така се прави по света”. Разговорът ни с Владо Пенев продължава с паралел – между изкуството и политиката. Колцина актьори се изкушиха и влязоха в парламента, но като че ли и там непрофесионалните „актьори” са много по-активни, вживели се в роля. „Актьорите, завършили НАТФИЗ, имат и подготовката, и културата да се справят с всякакви професионални предизвикателства, казва Владо.
В политиката не би трябвало да има театър. Но ако пък някой си въобразява, че с „театър” може да се утвърди в парламента, ще кажа, че това е въпрос на вкус и възпитание”. Актьорът казва, че преди „се е вживявал в политиката”, но сега вече не вижда особено голям смисъл в подобна активност. „Моето участие се свежда единствено до това да гласувам съвестно всеки път, когато има избори, знаейки колко е безсмислено това. Моят глас не решава нищо. Но мисля, че така трябва и го правя”. Връщаме се отново към театъра, към родната сцена. „Българският театър е познат на Европа. Ние сме добро място за театър и правим добър театър.
За съжаление малцина знаят, че наши постановки и актьори печелят престижни театрални награди Нивата, на които българският театър се среща със световния, са изключително високи и престижни. Някой ме питаше скоро „Излезе ли театърът от криза?”. Хора, театърът не е в криза! Кризата е в главата на тези хора, които ни управляват, които нямат необходимостта да ходят на театър”. Владо Пенев казва, че българите сме странен народ – все някой за нещо трябва да ни е виновен – турско робство, комунизъм, винаги има някаква причина. Никой не отрича ужасяващите моменти, променили човешки съдби. „Но наистина има нещо повредено в нас самите и не знам какво е то. Като се случиха големите промени след 10 ноември 89-а година, в другите бивши комунистически страни наизлязоха от скрити чекмеджета, незнайно откъде романи, пиеси, писани от необходимост, с риск. Е, как не излезе нито едно от България? Ние винаги се адаптираме толкова прекрасно, че просто това не ни пречи.
И преди, и сега се адаптираме великолепно Чудим се къде да лавираме, да направим някаква хитрост и да излъжем, без да си даваме сметка, че лъжем себе си”. Ако нещо може да се промени, то трябва да тръгне от всеки нас, отвътре, от семейството. Най-простият пример – площите пред жилищните кооперации. „Ти си собственик, ти ще чистиш, казва Владо. Аз например там, където живея, съм засадил две градинки с цветя. Правя го безвъзмездно, от години. Защото за мен е важно с моето усилие да накарам хората да разберат, че така трябва, че то е за самите нас”. За скандала с оцветения Паметник на съветската армия Владо Пенев е категоричен: „Това е тъпо. Паметникът е произведение на изкуството, независимо от коя епоха. Какво дебилно самочувствие трябва да имаш, за да надраскаш отгоре и да кажеш „Аз го знам по-добре”. Как така?! Ако искаш, направи му гипсова отливка и го боядисай. Ще те разбера и ще ти стисна ръката.
В интерес на истината беше красиво направено. Но не там, не върху оригинала. Иначе това е вандализъм. Това е пошло”. Владо Пенев е влюбен в родния си град „София е най-красивият град на света. Обиколил съм много места и с чисто сърце казвам - София е един от най-красивите градове. Но не мога да понасям софиянци. Градът е великолепен, но това, с което е населен, е един ад. Сутрин в събота и неделя София е прекрасна. Това е моето детство – тишина, чува се камбанен звън от четири църкви. Обожавам този град”, усмихва се актьорът.
Питаме го как си почива след спектакъл или снимки. „Като че ли вече предпочитам тишината. Взел съм си в миналото и шумните компании, и силната музика. Сега разреждам напрежението с класика, срещи с приятели и... пътувания. Това е страст. Сега ще ходя до Китай”, споделя Владо. Алармата на телефона му звъни – с музика от сериала „Мелодия на сърцето”. „А, не гледам турски сериали, само ги озвучавам”, усмихва се той.
Екатерина Петрова
