Изповед за обречената любов със 70-години по-възрастен мъж, борбата с алкохола и утехата в рисуването
Неотдавна Роси Новева стана леля – бебето на сестра й се казва Иван и я прави много щастлива. „То, моите любови май все са Иван”, смее се палавницата. Очевидно, след като неволно припомни за покойния Иван Зографски, бърза да смени темата: „Сестра ми ме прежени, ама това ме направи много щастлива. Аз май не ставам за брак. Романтиката ми яде главата на мен. Не мога да бъда с мъж без любов.
Роси най-вероятно визира постоянното присъствие в живота си на спомените за Иван Зографски – 70 години по-възрастният милионер и екссобственик на „Кемпински-Зографски”, който почина през 2007-а на 98-годишна възраст. Тогава брюнетката беше на 27. Най-тежкият й спомен е, че в момента, в който Зографски е подготвен да отпътува на носилка със самолет към Германия, тя му е сърдита и не тръгва веднага към летището, както й е казал шофьорът му. Накрая решава да не се инати, купува пъстър букет и шеметно пристига на летището. Малко късно имат кратко време за сбогуване. Само с едно-две изречения. „Знаех, че е краят! Някъде дълбоко в главата ми се промъкна мисълта, че го виждам за последно”, реди Роси и сълза неволно се спира в очите й. Неведнъж на въпроса какви точно са били отношенията помежду им, при 70-годишната разлика в годините, тя е отговаряла по един и същи начин: „За него бях и любима, и дете.
Наричаше ме „либхен”. („Любима”) Жалко, че никой никога повече няма да ме погали с това име.” Дори близки свидетели на връзката им, които са имали поглед върху ставащото в апартамента на 17-ия етаж в хотела на Зографски, твърдят, че
двамата не са били сексуални партньори „Иван обичаше да пърхам край него. Като едно дете, което му връща спомена за лудориите, като полъх на младост. Забавно му беше с мен. Дори когато правех глупости, а то се е случвало не един път! – смее се чаровницата, Иван никога не ме е укорявал със злоба. Мнозина си мислеха, че като ме прибра след „резила” ми във „ВИП Брадър”, ще ме изостави. Е, не го направи.
Нахока ме, но като един грижовен баща, който разбира. След смъртта на Иван всички ме питаха, а и до днес впрочем,
колко пари ми е оставил Първо лъжех за милиони, после престанах да отговарям. Живея като едно нормално момиче. Не ми трябва много. Рисувам, сънувам... Опитах се да нарисувам Иван – спомена си за него, по моя си начин – не съм професионалист. Той си остава голямата ми любов и до днес. Нито един мъж няма неговата мъдрост, неговата галантност, чувството му за човечност.” Много пъти Роси Новева е била провокирана да каже нещо лошо за покровителя си. Още остава загадка как изчезват бижутата й, подарени й от него, от сейф в негов хотел на Златни пясъци. Мнозина подозират, че
старецът е бил стиснат и е инсценирал кражба за да си върне подаръците.
Самата Роси обаче нито за миг не допуска това. Тя вярва в легендата Зографски и не иска да развенчава митовете за тяхната любов. Това е причината, поради която след смъртта му изпада в пълна депресия. За капак на всичко пада по стълбите, а в главата й откриват смъртоносен хематом. Лекарите не се произнесоха тогава достатъчно ясно дали не става въпрос за менингиом, от който е получавала главоболието и припадъците, или обратното - падането ги е предизвикало. Вместо да й съчувстват, повечето медии се нахвърлиха върху Роси, че се препънала пияна. „В онзи период дори не пиех, казва тя. По цял ден рисувах и спях. Не исках да приема реалността, смъртта на Иван. Терпентинът ме замайваше - навсякъде в стаята имаше бурканчета с терпентин за четките. Нарисувах едно голямо сърце – картина-подарък за рождения ден на сестра ми Людмила. Вложих цялото си същество в тази рисунка. И както се взирах в нея един ден, някак си червеното ме „погълна”. Погледът ми се премрежи и изгубих чувство за реалност.” Когато попада в болницата, според санитарите Роси е шепнела: ”Искам някой да ми държи ръката.”
„Никога не бих направила опит за самоубийство както бяха писали тогава”, твърди Роси. Твърде много държа на близките си. Моят баща ни е отгледал двете със сестра ми след смъртта на нашата майка – съвсем малки момиченца. Не му е било никак лесно. Така и не се ожени заради нас. Едва днес оценявам саможертвата му. Но какво, трябвало е и аз да поживея, да пострадам, да премисля и тогава да проумея какво е направил за нас. Един от най-хубавите мигове в живота ми бе, когато двамата с татко се озовахме в един отбор при Ники Кънчев. Хъсът не беше в това да спечелим парите, а да играем заедно. Вътре в себе си бях много горда, че до мен е моят умен и красив баща. Той никога не се отказа от мен. И аз бих искала да го възнаградя за търпението да има дъщеря като мен.
Когато срещнах Иван, бях дете, разказва брюнетката. Исках София, коли, апартаменти, диаманти Ама както едно дете иска шарена кукла и лъскава коронка в косите. Много време изтече оттогава. Понякога се връщам с усмивка в спомените си: как се чудех, че Иван може да има всичко, а взима малко. Че може да се наяде и да бъде сит с малко доматена супа и едно кюфтенце... Как кротко отговаряше на хората. Дори на ласкателите, които не можеше да понася, а те непрекъснато го наобикаляха. Беше умен, много умен и уравновесен. С него бяхме пълни антиподи. Дали заради възрастта, или изобщо – по темперамент и характер – различни бяхме. Аз бях „алчна” за живот – да бъда и тук, и там, да бъда забелязана, харесвана, ухажвана, танцуваща, желана... Но младостта по принцип е „алчна”. Днес само мога да се усмихна на това как ли съм изглеждала в очите му. И от портрета си в стаята ми Иван сякаш продължава да ми се усмихва с лека ирония и обич.
Най-щастливата ни вечер беше на Босфора После, когато ми каза след „ВИП Брадър”: „Ти страдаш, либхен!..”, беше толкова мило – така бързо премахна целия този натрупан гняв и мъка в мен. Не би го разбрал човек, който не ме познава. И не би се справил толкова лесно с тогавашния хаос в главата ми - само с няколко думи!”
Питаме Роси вярно ли е, че Зографски й е казал ”Аз умирам!” „Да, каза го веднъж. Засмях се. Сигурно беше грубо, но не знаех как да реагирам – пошегувах се, не го превърнах в сериозен разговор. Сигурно е било наивно, но вътре в себе си никога не бях и помисляла, че е възрастен и съвсем нормално е да умре. В него имаше нещо детско, изпълнено с живот. Сигурно затова ме и харесваше. Помня, че онази вечер, когато изрече тези думи, нещо сякаш ме пробуди от сън. Късно през нощта посегнах към тогавашната си утеха – чашата. След смъртта на Иван трябваше да се боря и с нея. Веднъж го сънувах как ме гледа укорително. Всеки ден се заричах пред снимката му, че ще променя живота си за добро. Борбата ми с алкохола не беше лесна, но се оказа, че не съм нито безволева, нито инфантилна.
За начало първо се откъснах от светския живот и започнах самотерапия. Рисуването ми помогна. Сега остава и Бог да ми помогне – да се реализирам като личност, като жена, като майка. Сигурно не напразно премина всичко това през мен – трябвало е да извървя най-тежкото от пътя си. Оптимист съм. Знам, че хубавото предстои. Откакто се роди племенникът ми, още по-силно вярвам в това.”
Eми Мариянска
