Десетокласничката от СМГ Виктория Николова има мечта - да оперира повторно лявото си око и да учи в Харвард.
Столичани я виждат всеки ден до площад „Гарибалди”, или по „Витоша”. Младо, красиво момиче свири на цигулка, в краката му лежи къдраво кученце, а от време на време някой с добро сърце хвърля монета в отворения калъф пред тях. Събраните така подаяния не са много, но момичето грижливо ги събира, за да подпомогне лечението на болното си око, което пострадва, когато съученици я бутат грубо. От удара се отлепва ретината на едното й око. Случвало се е и видни държавни мъже да й обърнат внимание: „Президентът Първанов на два пъти приказва с мен и ми подари своя снимка”, казва Вики и с усмивка добавя: „Виж, с Бойко Борисов бе по-различно – той нареди веднага да се вземат мерки и да се плати належащата операция!”
„Бях в първи клас, когато ме блъснаха жестоко в училище – връща лентата назад Вики. Вследствие на удара се отлепи ретината на лявото ми око. Семейството ми нямаше пари за операция. Написахме молба до канцеларията на МВР - Бойко Борисов беше по онова време негов главен секретар. Отпуснаха ми пари и може да се каже, че операцията бе направена благодарение на личното му съдействие! Всъщност на улицата съм се виждала и с други политици. На два пъти ме е заговарял президентът Първанов Първия път аз го спрях за автограф пред ЦУМ. Подари ми негова снимка. Втората ни среща беше на „Витоша”. Винаги носи свои снимки в сакото си – като визитки.” Вики продължава своя трогателен разказ: „Не знам как реших да започна да свиря на улицата. Може би беше някакъв опит за сценична изява, а в по-късен етап - и начин на оцеляване. Но това е нещо, за което не обичам да говоря... Не бих казала, че свиря за пари, макар да са ми нужни – мечтата ми е да следвам право и финанси в Харвард. Много хора ме питат какво е общото между музиката и математиката и аз им казвам, че математиката е във всичко – дори в музиката. Нотите, тактовете, това си е чиста математика, превърната в хармония от звуци.”
Девойката произхожда от музикантско семейство по линия на дядо си - известен тромпетист, диригент на Военния духов оркестър, зам.директор на Военното музикално училище в София, вече пенсионер. Цигулката Вики подхваща на 9-годишна възраст, макар повече да харесва пианото. На улицата я забелязват музикални спецове и я канят да свири във филхармония „Пионер”. Благодарение на сегашната си учителка Донка Вики преборва комплексите си – не се считала подготвена да свири в колектив. Миналата година ходила с филхармонията на концерти в Унгария и Сърбия. Наскоро свирили в зала „България”.
„После бях на концерта на Младежкия симфоничен оркестър на „Пасифик сити” с диригент Максим Ешкенази – беше страхотно – споделя тя и продължава - Любимият ми цигулар е Найджъл Кенеди. Всъщност неговите изпълнения ме запалиха по цигулката. Харесвам и друга музика.
От нашите певци ми е любимец Васил Найденов, а от световноизвестните харесвам Майкъл Джексън, Дженифър Лопес. За жалост не можах да събера пари за концерта на Шиниъд О’Конър” Подпитваме Вики дали се печелят добри пари като уличен музикант. „Е, като за една тийнеджърка в голям град си докарвам по нещо за лично самочувствие, но всеки ден не е Великден. Аз самата пускам пари на улични музиканти като мен. Но избирателно. Само на онези, които свирят рок и класическа музика. Питаме Вики как е възпитала кученцето си Чари да бъде толкова дисциплинирано на улицата. „Чари е мой бодигард и приятел - отговаря тя. Защото наред с любителите на музика, има и много простаци и простащина на улицата. Намерих я на улицата и може би това не е било случайно. Беше съвсем мъничка – едва 4-месечна, слабичка и много гладна. Заведох я вкъщи. Бързо се сприятели с другото ни куче – канадска лисица на около година и половина.
Чари роди пет кученца, които подарихме на приятели. Едно от тях си намери пътя обратно и се върна при нас – така вкъщи кучетата ни станаха три. Имаме и котарак с гръмкото име Маршал. И той е намерен като Чари. На морето. Тръгна с нас и дружелюбно се заигра с кучетата ни. Осиновихме си го и сега той, като единствен мъж сред животинската фамилия, командори женските ни кучета.
Обичам животни и имам един опасен навик – да целувам дори уличните кучета и котки, които ми позволяват да ги погаля.”
След всичко разказано дотук „Торнадо” се поинтересува дали Вики се чувства по-различна от останалите си връстници. „Не съм, но често те ме карат да се чувствам такава. Може да ви прозвучи банално, но моят приятелски кръг са моето семейство. Майка ми е медицинска сестра, а татко – пожарникар. Баба и дядо са пенсионери, а брат ми – студент втора година математика и физика в Ню Йорк. Обичам България, макар като човек, който прекарва голяма част от времето си на улицата, да ставам свидетел на деградацията на хората. Това е, което пречи на моето поколение да останем оптимисти по отношение на бъдещето тук”.
Еми Мариянска
