Българинът не може да строи „мост“, не може да поздравява.
Завършилите режисура са кауни, не разбират, че актьорите правят по-живи и по-интересни представления.Крих, че съм на инсулин, за да не ме изхвърлят от репетиции, казва актьорът и автор на филма „Кецове”
Разговаряхме с Валери в една гора до плажа Иракли, където си беше устроил къмпинг заедно със семейството си. Аз му се натресох, защото жена ми ме освободи за малко, и веднага хукнах отвързан към свободата с малко пари и въдици. Той ме покани за ден-два до неговата палатка и аз останах една седмица. Той ме научи да пия ракия от чушка, която се използва едновременно за чаша и мезе. Пийваш и гризваш, което си е супер. Изпих три чушки. Пих си сам, защото Валери не щя. Видях жена му гола, а вечерта му изядох шишчетата. Нали за това са приятелите. Разпитах го за дебюта му „Кецове“ и за катастрофата, при която бяха тежко ранени две момчета. Чувствах се добре приет от приятел, което си е рядкост.
Интервю на Иван Ласкин
- Обичаш много Иракли?
- Дойдох случайно и оттогава за постоянно. Мисля, и за последно.
Тука написах разказа за „Кецове“. Дойдох тука преди дванадесет години и мисля, че това ми е последното идване. Заради всичките свинщини, които се случват по нашето Черноморие и по нашите плажове. Ще търся някъде другаде да почивам със семейството си. Може и на друга планета, но не и тук. Гадно е.
Има прекалено много „човечета“
- Ти беляджия ли си? Добрите актьори беляджии ли са?
- Не знам дали са беляджии, но със сигурност са по-добри, ако са живели на улицата и са имали възможност да попадат в ситуации, от които да гепят сюжети и образи. По са ясни.
- Защо актьорите тук са наказани?
- Ама аз мисля, че не само те са наказани! Наказани са всички тука, което е по-страшното.
- Не, аз искам да говорим за нас, защото сме егоисти. Ето - мързеливият е еднакво беден и неуспял навсякъде по света и животът му е просия. Ама тук има хора, които работят до скъсване и са просяци! Защо? Бедният си е беден навсякъде, ама ти си талантлив и можеш колкото популярен актьор на Запад, а си беден.
- Абе каквото и да направи тук някой, каквото и да направи, да открие как гори водата, да е супер хирург, да открие перпетуум мобиле, той няма перспектива. Защо не направим като японците? Те са имали едничка цел - инвестиция в Бъдещето. Това е. Тук няма и не може да има перспектива.
Тук, когато ти направиш една роля или един филм, или измислиш нещо страхотно, независимо дали си архитект или актьор, всеки гледа къде си сбъркал. Дебне кое нещо не е наред, за да каже: „Е, да де, ама можеше и да е по-добре!“
Ебати!
И не си дават сметка, че в тоя хляб, който си омесил в момента, може да се добави сода или не знам какво и той да стане по-хубав! Всеки гледа как леко е загорял хлябът отдолу.
- Тебе гледат ли те как си загорял? Защото ти си един от малкото млади хора у нас, които успяха да създадат филм. Дали е лош или добър - наесен се броят филмите, но успя. Дето се вика, Жералдин Чаплин обу кецове.
- Значи аз имам в главата си втори филм, но не съм сигурен, че искам да го правя тук. „Изгубих национализма си“ -звучи тъпо, но наистина не искам да го правя тук. Сигурно има начин и място. Но не тук.
- Да, и аз съм така. Обичам родината си и мразя държавата си.
- Тук хората, Ванка, когато се случи нещо лошо, са готови да те разкъсат, сочат те, подиграват те. А когато се случи нещо добро - никой не може да ръкопляска. Българинът се срамува да ръкопляска и не може да ти каже браво или евала за нещо хубаво! Обаче, когато паднеш в дерето, е готов да се нахвърли като куче върху ти. Когато актьорът направи хубава роля, той усеща това. Забелязал ли си колко малко хора идват да те поздравят? А същевременно, когато пиесата не се е получила, или не съм бил в кондиция, играл съм лошо - колко МНООГО хора ще ми намекнат, че „не е това“! Българинът не може да строи „мост“, не може да поздравява.
- Ние мразим ли се в средите ? Аз лично не мога да търпя перекендетата и групичката около някой изкуфял режисьор. Изпитвам колики, когато видя позираща актриса, която е по-проста и от комар, но знае къде да кацне и от кого да смуче.
- Даже по-лошо. Ние вече не си обръщаме внимание. Даже аз също започнах да не забелязвам успехите или неуспехите на близки и колеги. Ако на някого се е случило нещо лошо, аз махам с ръка и си казвам, че така е трябвало. Ако е успял, си казвам само едно „добре“. А тези неща трябва да се помнят. Защото това ни дава стълбичката за следващата премиера, роля,спектакъл…
- Абе какво все ми заобикаляш въпросите? Ето сега ще ти дам пример за омраза в театъра или киното. Има неприемане и дразнене от актьорските победи в режисурата. Не могат да приемат, завършилите режисура кауни, че актьорите правят по-живи и по-интересни представления. Цитат: „Абе как актьор ще прави представление, бе“ (режисьорът, изрекъл думите, е вече видимо изкуфял).
- Каквото искат да си говорят. Аз пред камерата приспивам режисьора, а зад камерата събуждам актьора в себе си.
- Обичаш ли повече режисьора?
- Идеалният вариант за мен е да работя, например с теб, пред камерата или зад камерата, все едно. Важното е да се правят тези неща с приятели. А дали аз ще съм пред или зад камерата - няма значение. С приятели се получава. Аз в личен план съм щастлив, защото имам право на избор. А повечето актьори в щатните театри нямат.
- Я па тоя. И аз имам избор.
- Е това е най-важното. Убеден съм, че репертоарният театър ще е по-добре, ако актьорите му имат избор.
- Изпревари ми въпроса.
- В репертоарен театър е като в казармата - каквото пише на таблото - това е. Боб, десерт като в болница.Това е нещо много погрешно. Трябва да има избор, разговор. Трябва да зависи от всички.
- Да, да! Повечето актьори и особено актриси нямат акъл в главата, за да водят театър. Има много тъпи в мозъка актьори, които са даже и звезди, но са тъпи като гугутки. И са талантливи. Това е факт. Трябва разделение на професиите според мен. Икономисти да управляват театрите.
- Абе, Ванка, самият факт, че толкова често започва да се прави някъде пиеса, която се репетира с нежелание, означава, че все има проблем. В един театър, когато се съберат десет актьора, които ходят с пъшкане на репетиция, нещо не е наред. Трябва да има отбор около пиесата, около идеята и тази пиеса ще се играе двеста, триста пъти. Убеден съм. Звучи утопично, но изборът трябва да се прави от всички. Не само от драматурга, режисьора, директора.
- Те пък, драматурзите по театрите, са последната дупка на кавала. Само кибичат и взимат заплати. Аз знам, че драматург означава някой написал пиеса, а не кибик на заплата.
- Точно така. Това го знаем всички. Аз не мисля, Ванка, че ще е възможна дълго време тази система на поръчки.
- Поръчки? Какви поръчки?
- Ми това, което се случва с Министерството на културата. “Дайте да изпълним плана и да се вместим в тия пари“. Пълните салони доказват, че има нужда от театър. А това, че театърът е наведен е единствено и само заради Министерството на културата. Белята е оттам. Те ни карат да дишаме едвам-едвам.
- Аре, аре, не се оплаквай. Вие сте Национален институт и сте с други пари. Въпреки че според мен само сградата ви е паметник на културата и заради някаква сграда, строена преди сто години, вие взимате по-големи заплати или по-голяма субсидия. Има доста спорни щатчета и при вас. Като повечето в парламента. На заплатка без работа.
- Знаеш ли, абсолютно невярно е, че два-три театъра „хранели“ останалите театри в България. Познавам провинциални актьори, които се сбъркват да играят…
- И са прекрасни актьори.
- Да, и са прекрасни актьори, които ходят по села и паланки, играят по три представления на ден и абсолютно си покриват норми и работят много повече от разни хора, които ми стоят по бюра и уж ни оправят..
- Да-а-а, отзад ни оправят.
- Ха,ха... както могат. Значи тука е сбъркана системата. Прекалено много хора има на бюрата.
- Да те питам ли за катастрофата. Сигурно оттам ти идват тия мисли…
- Ванка, не се притеснявам, питай ме каквото искаш за катастрофата. Ще ти кажа всичко.
- Ти си причинител на катастрофа. Никой не иска да блъсне друг. Случва се, ужасно е…
- Тепърва започват делата. Разсипах се за година и половина.
- Форумците ще кажат: „Ти си виновно, копеле, ти си Стависки… Те са такива. Мразят.
- Ще им кажа само: „Не сте били там и нищо не знаете! И се моля на Господ да не се случва на вас, да не се случва на никого!“
Аз бях забравил Господ и сега осъзнах, че това се е случило в пубертета, когато се мислех за безсмъртен. И сега го открих отново. Не прекалено, внимавам.
- Искаш да кажеш, че катастрофата те прави по-добър?
- Да! Имах един грях. Казах си, когато преди време ми се случи нещо много лошо, че това е дъното и нищо вече не може да ме смачка. И това е голям грях, защото винаги може нещо да те смачка още повече. Може! И затова съм благодарен на Господ, защото можеше да стане по-лошо. Слава Богу, момчетата са живи. Можеше и ние с жена ми и детето да си отидем. Благодаря на Бога!
- Вальо, защо кри толкова години този тежък диабет. Ти го имаш от десетгодишен, страдаш?
- Защото щях да съм без работа. Две години след като завърших един мой колега,който знаеше, че съм на инсулин, беше казал на режисьор: Не го взимай, защото може да ти припада на репетиции.
Чувствах се по-добре с лъжата защото си представях, че живея като нормалните хора и никой не разбира. Започнах да живея като нормалните, да се храня като тях и да се чувствам добре.
- Как може язовец да ти открадне инсулина?!?!?
- (Смее се, б.а.)Да, това стана оня ден. Един язовец взе хладилната чанта, в която е инсулинът, и си я завлече. И сега сигурно инсулинът е в дупката. С тоя диабет не трябва да се удрям, да се порязвам и каквото и да било. А аз съм такъв, че и геврек да ям, ще се контузя.
- «Кецове» е за приятелството?
- Не останаха приятелства в живота. А младежите от «Кецове» вярват в приятелството и са готови заради него да извършат много неща. Дори и лоши... Аз сега не мога да събера шестима приятели и затова ги събрах във филм. Искам да съм си със семейството и да не мисля много-много за събитията около мен.
Пожелавам си да ми се роди живо и здраво второто дете и да имам шанса да им се радвам, докато не бият шута в гъза. Това е най-важното. Искам пари, колкото да купувам играчки на децата и да си поддържам колата. Нямам амбиция за трупане. Не са щастливи хората с пари. Искам да си прегръщам децата, докато не пораснат. Плува един кораб, който ние наблюдаваме от плажа, и дъщеря ми казва: „Тате, капитанът на този кораб дали е красив?“ И аз й казвам, че със сигурност е красив, защото всички капитани на кораби са красиви. А тя казва:“Можеш ли да доплуваш дотам и да го набиеш? Аз й казвам: „Защо, бе тате, да го набия?“. А тя отговаря: „Защото искам да е разбит и влюбен в мен!“
Аз отидох да пия чушка, мислейки за капитана…
