България е една стара златна бара на Европа и ви трябва само малко, външна, позитивна енергия, малко сода бикарбонат, за да се изтъркате и отново ще светнете със своето старо сияние, казва най‒талантливият съвременен писател на Македония. И най‒преследвания там заради истините, които не спестява на сънародниците си, но които не са по вкуса на войнстващия македонизъм.
Неговият последен роман “Шашма" вече е на българския пазар.
интервю на Ана Кочева
‒ Младене, току‒що в България се появиха две твои книги. Едната си нарекъл „За македонистките работи”. Не се ли оправиха тези работи, или ситуацията става все по‒сложна?
- Работите на Балканите винаги стават по трудния начин и никога не са пожелание и с бързината, с която искаме. Може би от много мерак най‒после и при нас на Балканите нещо ще помръдне, въпреки че сме нетърпеливи. Като помисля, че вече станах белокос и прехвърлих 50 години, а въпросите пак са си същите. Наистина нещата не са се задвижили кой знае колко. В Македония дори се връщаме назад, а пък и стремежът на македонизма е, ако може, никога да не се променя ситуацията от времето на първите години след Втората световна война. Македонизмът е антиевропейско явление, недемократично и авторитарно и за него най‒големият враг са европейските интеграции. И ако някой се радва, когато на Европа и на Америка да не им върви, това се македонстите в Скопие.
‒ Другата ти книга е роман, нарича се „Шашма” и ще те помоля да издадеш съвсем малко от сюжета. Защото е наистина много интересен и е по‒добре читателите да го прочетат сами, но все пак ‒ каква е тая вечна, никога незавършваща македонска „шашма”?
- Трябва да призная, въпреки че става дума за мой роман, че той доста се чете и дискутира, въпреки, че за него медиите мълчат, все едно въобще не съществува. Което много ясно означава, че това е роман, който не отговаря на овехтелите “свети” истини на болшевишкия македонизъм. Действието на романа се развива в Скопие, започва със заминаването на турците оттам през 1912 г. и завършва днес, в наши дни, с насилственото поставяване на скулптурите на Александър Македонски в центъра на Скопие. Говори се за случващото се в Македония за тези почти сто години? Това е нашата македонска шашма за която ми трябваха необичайни творчески усилия, та да мога да трансформирам естетически цялата тази неизказаност в литературно четиво, което само със своите литературни резултати да привлече читателите. Смятам, че това е един антропологически роман, в който може да се види или изживее, посредством образите на романа, съдбата на мнозинството от населението по течението на Вардар. Исторически то е осъзнавало самото себе, а и светът до Втората световна война го е познавал по същия начин ‒ като македонски Българи. Книгата има повече нива , най‒дълбокото е митологичното ниво, което се опитва да обясни тази наша македонска шашма, средното ниво е това, което се опитва да представи и пренесе частния живот на жителите на многонационалното Скопие и техните взаимоотношения, и третото ниво е за влиянието на властта, на политическата сила, която много често се променя в Скопие, за това как тя влияе върху живота на неговите граждани и заедно с това колко тя помага или пречи за техния живот или съжителство. На мен ми е много драго, че тази книга се чета и разбира в цялата й композиционна постройка, а не се прочита само повърхностно с въпросното вече споменато трето ниво, както и че не се чета единствено като политически текст.
‒ Ти сблъсквал ли си се с „шашмата”?
- Аз живея с шашмата, аз правя любов с шашмата. Тя е част от всички нас, но щом успях да я опиша естетически, дори само в този план, се надявам, че съм я победил. При това на най‒трудното поле, в полето на чистата литература. Това значи, че има изход от тази шашма, от чиято среда ние не желаем да се измъкнем политически. Романът ми е едно естетическо осветляване на историческата шашма, която толкова дълго и мощно ни владее, но щом от ден на ден ние поставяме ред в шашмата, значи я обезсмисяме. Надявам се романът ми да е успешен пример за това. В предговора на българското издание и професор Радослав Радев е на същото мнение: “Нищо не може да спаси една идея, ако романът е слаб. С тази талантива творба е спечелила голямата литература. Надявам се българският читател да се увери в това.“ А аз съм не само уверен, че българският читател разбере това, но съм и убеден, че българският “вътрешноезиков превод от региолект на книжовен език” е само първото издание, след което този роман ще полети и към останалите световни езици. И това ще бъде най‒голямото, естетическото поражение на македонистическата естетическа кичозност, която ни се предлага като божествена литература. Това е главната шашма, с която аз се сблъсквам през целия си живот. Разбира се, моята литература е различна от тази македонистична идеологическа литература, аз не желая тя да е такава идеологическа кичовщина и настина е щастие, че и аз, и многобройните читатели, когато четат моите романи, виждат, че държат в ръцете си нещо неежедневно.
‒ Имаш ли някакви проблеми заради това, че наричаш нещата с истинските им имена? В твоите книги, част от които интерпретират исторически факти, не се говори за древни македоноиди, за Ал. Македонски и пр. „величави македонски герои”.
- Трябва ли да казвам, че преди пет години бях малтретиран, за да стана член на Дружеството на писателите на Македония. Трябва ли да казвам, че бях изхвърлен от работа и станах най‒атакуваната личност в Македония. Но кой се интересува от това? Дори може да се сметне за чест, че в Македония не съм взел никакви награди за литература, че мои драматургични текстове са изваждани от репертоарите на театрите... Но силата на изкуството може да извоюва много по‒големи пробиви и победи отколкото всичките медийни и какви ли не други оръжия на света. Балканите, а и светът са в криза, затова защото не четат истинска литература, такава, която не е по кефа на силните на деня, но премерва сили с тях естетически на най‒широкото поле, на полето на красотата. Впрочем красотата наистина ще спаси света. Нека хората престанат да гледат толкова много телевизия и да губят безкрайни часове в интернет, нека се обърнат малко от малко към четенето и веднага у всички ще се завърне необходимата енергия. Тъкмо затова моите романи не са точно по вкуса на силните на деня. А това ме прави особено щастлив и го приемам като комплимент.
‒ Има ли според теб някаква оправия в балканския казан; каква е тази сила, която би била в състояние да внесе поне известен порядък в извечния балкански хаос и вражди?
‒ Мисля, че отчасти споменах за този проблем, но е очевидно, че на Балканите не са много образованите и способните политици, та затова и на мен, въпреки че съм писател, постоянно ми поставят въпроси като на политик. Всички ние на Балканите заради такива хора станахме политици, специалисти сме по политика и футбол, а в Македония в последно време вече всички сме спецове и по скулптура. Тъй като футболът ни е в криза, нашият безнароден народ поне получи шанс всеки ден да демонстрира вкусовете си и да предлага кой и какви скулптури трябва да постави в центъра на Скопие. Властта го прави и тази наша веселба, която ни излиза толкова скъпо, аз още преди време съм описал в края на романа. Формите, през които се проявява шашмата, са неизчислими.
‒ Казвал си, че на онези, които работят на и с езика на Македония, им е забранено да се изказват за него. Ние обаче не обичаме забраните, ти също, затова нека нарушим тази „повеля” ‒ що за чудо е това „македонски стандартен език”?
- За да го откъснат от собственото му вековно наследство, от общия български език, през четиридесет и пета година сътвориха тази глототомия, това изкуствено обособяване на нашите македонски наречия в нов македонски език. Писал съм и за това. Но много съжалявам, че вече не са живи радетелите и създателите на “македонскиот јазик”. Бих искал да са живи и Пулески, и Мисирков, и Чуповски, и Конески, за да видят докъде се стигна с тоя јазик и с тази умъртвена култура и литература. 60 години те победоносно врещяха, че са на страната на победителите, но сега щяха изведнъж да млъкнат и да почуствуват, че всъщност денонощно са работили против себе си и че са били от губещата страна. Но тези загуби, които уж широко ни отворяха вратите, тепърва ще трябва да се пресмятат. Едно е съвсем ясно ‒ целият дълъг процес на македонистическия сепаратизъм е бил един дълъг, дълъг път на нашата всеобща катастрофа.
‒ Водиш предаване по СКАТ ‒ „Облаче ле бяло”. Гледат ли те и в Македония; каква е рецепцията за твоите телевизионни послания?
- Между Македония и България все още се издига неразрушената, идеологическа Берлинска стена, в Македония още нямаме възможност да гледаме българска телевизия. Но от онова, което успявам да чуя, разбирам, че все пак има много хора, които знаят за това предаване. Между Македония и България няма и железопътна линия, но се вижда, че и без българското мнение да е присъства по някакъв начин в Македония, страната ни пак си е на същото дередже. Затова поне никой не може да каже, че България ни е виновна за всичко. Може би и заради това на проведените скоро предсрочни избори никой не спомена България.
‒ Разкажи ни за Скопие и грандиозното строителство там. Какъв е резонът на този грандомански проект „Скопие 2014”?
- Онова, което се случва в центъра на Скопие, е материализираната “Веда Словена.“ През втората половина на 19 век, в обществено-научното пространство в Белград беше изфабрикуван един измислен епос, според който най‒големият народ измежду балканските уж започвал потеклото си от най‒старите народи на земята; в него са наблъскани всякакви богове и исторически личности и всичко това е с една цел ‒ да се откъсне това население от общия български народ. Щом не може той да се сърбизира, поне, в началото да се разкъса връзката му с българския народ. За всички тези над 150 години тайно се работи по този проект, но сега с цялото завземане на властта в ръцете на ВМРО, дойде време той да стане и официална държавна политика. И с него, и с тази антиевропейска стратегия Македония в момента е най‒изолираната държава.
‒ Скопие е многоетничен град. В книгата си „Шашма” ти казваш, че единството между отделните етноси се е кореняло единствено в това всички заедно да псуват българите. И днес ли това е така?
-Да, до преди две-три години такова беше отношението към България и българите. За България никой не смееше да каже една позитивна дума. Но не знам защо все пак ми се струва, че псувните някак си започнаха да засядат в гърлата.
‒ А кои са най‒големите „губитници” на Балканите ?
- Рано е да се каже кои са най‒големите губитници на Балканите. Засега достатъчно да прочетете “Шашма“. Мисля, че изтъкнатото университетско издателство “Св.Св.Кирил и Методий“ от Велико Търново направи един неповторим жест като отпечата този роман в България. Това много ме задължава, а българските читатели, се надявам, че ще бъдат приятно изненадани.
‒ Пишеш ли в момента? Каква тема те вълнува?
- Е, добре, само заради вас ще бъда откровен, и въпреки че принципно не е приятно да се говори за това, върху което се работи, аз се надявам до края на тази година да излезе от печат моя роман за Майка Тереза.
‒ Младене, познаваш добре България. Къде се чувстваш най‒добре, кое кътче те зарежда най‒много?
- Ако имате предвид в Македония къде се чуствам най‒добре, това, разбира се, е когато пиша пред компютъра. Аз водя много скучен всекидневен живот ‒ четене, писане. Не знам колко съм досадил на домашните си, но им благодаря, че все още ме търпят. А що се отнася до България, всъщност не я познавам толкова много, колкото си мислиш. Но от онова, което съм видял, България е една чудесна държава с ослепителни културни и образовани хора. За жалост, моето усешане е, че през дългите години на промени мнозина са с изпита енергия и вяра в себе си. България е една стара златна бара на Европа и ви трябва само малко, външна, позитивна енергия, малко сода бикарбонат, за да се изтъркате и България отново ще светне със своето старо сияние. Вие преминахте през Долината на сълзите, докато влезете в Европейския Съюз. Но не знам защо българската интелигенция все още не е известила на народа какво геройство е сътворил той, както и че най‒после е на страната на победителите. Вашите дни на просперитет са пред вас.
‒ И накрая ‒ победим ли е македонизмът?
- Никой няма сила да победи македонизма, но той самият е тръгнал към собственото си погубване. Македонската енциклопедия на МАНУ направена по резона на Мисирков, ясно отрежда нашия път. Път без връщане, път, от който не желаем да се завърнем. Моите книги са малка утеха в тази наша всеобща катастрофа.
