Режисьор на конкурентен филм ми помага за снимките Георги Костов, който е режисьор на филма „Пистолет, куфар и три смърдящи варела”, участва в подготовката на моя филм. Един ден го видях в мола и му казах, че искам да се запознаем. Оттогава нататък си помагаме. Имаме конкуренция, но нека победи по-добрият филм (смее се – б.а.)
интервю на Васил Василев
- Влади, защо правиш филма „Операция шменти капели” цели седем години?
- Защото трябваше да моля приятели, които да помагат, тъй като държавата дава пари за един филм годишно. Е, аз не съм молил, защото не ми се влиза в кръжока, не искам да съм кръжочник. Чувам неща за филма, които не знаех. Всичко било пиар, за да си направя реклама, че не съм си заложил жилището, че в група „Отряд 13”, която спонсорирам, свирят хора, които не са затворници, а момчета от „Люлин”(очевидно това е най-престпният квартал в България) и т.н. Филмът тръгна като пиеса. Трупата ми беше 12 души. В България обикновено групите са от 3-4 артисти, един озвучаващ и осветителят на градския театър, който казва: „бате, в началото ти палим лампите, а в края ги гасим”!
- От премиера ли взе заглавието за филма си?
Не, той през 2000 г., когато писах пиесата си, не беше известен и не е казвал „шменти капели”. Писаха, че Бойко ме е вдъхновил, после, че Въргала бил вдъхновен от ГЕРБ, а накрая, че посвещавам филм на премиера. В момента правя сайт, в който ще отговарям на всички въпроси и ще опровергавам простотиите. Няма да се занимавам с хора, които пишат, че съм спал с проститутки на покрива на парламента между 1989-1991 г. Няма да пуша и да пия докато не излезе филмът. Ако видиш билборд, значи ми е помогнал приятел, защото нямам пари за реклама. Хората са го изчислили – в държава, в която живеят под 40 млн. души, не може да се правят филми Ти гледал ли си нов румънски или сръбски филм? Защото аз не съм. Ако филмът ми се гледа от 50 000 души, Министерството на културата да ми плати по левче на човек. Ако филм като „Мисия Лондон” е гледан от 400 000 души, трябва съответно да получи по 5 лв. на зрител, но май няма начин. Македонците решили да правят флот и един се обадил: „ами ние нямаме океан”! Отговорили му: „Българите как имат Министерство на културата?!”
- Кой прибира парите за филми от държавата?
- Отървахме се от хватката на хората, които дежурно печелеха тези пари и се натресохме на децата им. Един от тези татковци е Людмил Тодоров, чийто син взе наскоро някаква награда. Това е една групичка, която си печели субсидиите, снима си филмите и после само тя си ги гледа вкъщи. Друг подобен пример е Киран Коларов. Само че след всеки един такъв филм си строят нова къща. Дочо Боджаков и Коста Диков, вместо да се развиват, заградиха входа на телевизията (БНТ – б.а.) и започнаха да определят кой да снима филми и кой не. И в крайна сметка излизат с номера „абе, има кандидати, ама са некадърни. Дайте, ние или нашите хора да направим филм, че така и така ще изгорят парите.” Телевизията им стана бащиния. Преди всички ревяха, че продуцентите ни са Митко Шарков, Ласка Минчева и Хачо Бояджиев. Сега са Магърдич Халваджиян, Нико Тупарев и др. Трябва да свикнем, че сме малка държава и винаги ще има такива хора, които си бранят територията и си работят в нея до идването на някой друг. Тази схема е навсякъде по света, дори е по-безпощадна. Но там пазарът е по-голям, докато тук се надяваме на едни ведомствени пари или на късмет.
- Не е ли лудост тогава да правиш сам продукция?
- Не ми оставиха изход. Бях избутан по един или друг начин, защото не съм пазарно пригодим което е лошо. След като искаш да пикаеш с батковците, не трябва да се срамуваш. Всичко е бизнес. Предлагам изповедта си и гледната си точка за последните 20 години. На когото му харесва, ок, ще дойде и ще изгледа филма. Предимството да не си зависим от държавата е, че след това никой няма право да ти каже копче за своята работа. Някой си казал за друг: „Този има талант”. Е, ок, има, какво от това? В една зала, ако седнат известни и талантливи хора, всеки ще гледа Абрамович. Той е олицетворение, че преуспяващият човек. Няма най-талантлив, има класация на „Форбс”.
- За пръв път ще прожектираш филм в новата зала „Армеец”. Ще ти стигнат ли парите?
- Зала „Армеец” е едно от малкото места, където може да се случи нещо ново. Няма да слагам червени килими. Ще сложим голяма черга, актьорите ще са с каски и бронежилетки, ще имам снайперисти и хеликоптер, ако някой иска да снима на живо. Залата е различна, не е пригодена за кино и затова имаме проблем. Специалният ни екран ще е 25 на 13 метра. За мен е предизвикателство, защото киносалоните имат по това време много интересни заглавия. Вече дори имам зрители. С министъра на културата се чухме и той ме изненада. Каза ми: „Влади, хубав ти е филмът, но не можах да го гледам”. Е, не е единственият, надявам се залата да се напълни на премиерата през октомври.
- Ще поканиш ли други политици?
- Всички са поканени. Лошото е, че доста от политиците ще се припознаят в отрицателните герои, макар че положителни няма. Във филма става въпрос за човек, който се бори за живота си от сутрин до вечер. Получава 200 лв., но живее по европейски стандарт.
- Включи ли в някоя сцена сина си, който навремето шашна Гала в „Сладко отмъщение”?
- Не иска да участва. Само малката и съпругата ми се виждат за няколко секунди, защото нямах статисти. Дъщеря ми играе малко циганче, а лицето на съпругата ми дори не се вижда.
- Харесваш ли филми като „Мисия Лондон”?
- Този филм имаше собствена мисия, която изпълни. Накара българите да влязат в киносалоните, защото имаше добра реклама. Ние сме закърнели мозъци. Имаше виц за мутри, който в скоро време ще влезе в сила за всички. Казали на мутрата „дишай, не дишай” в слушалката. Като я махнал, умрял, защото нямало кой да му каже „дишай”. Отиваме при някой мобилен оператор, защото ни давал лаптоп, а никой не се замисля, че си плаща сметки като за един камион компютри. Ние сме едно село. Никой не може да повярва, че онзи от съседния вход ще се качи на луната. Съседът веднага ще си каже: „Айде бе, тоя ли, аз съм чукал сестра му!”. Ако с този филм си върне парите, ще снимам нов. Аз няма да остана на улицата, защото имам приятели и мога да работя. Пред мен са два варианта, или да ми кажат: „какво ме лъже този”, или да се напълнят залите.
