Днес честваме 126 години от Съединението на Княжество България с Източна Румелия, с което българският народ отхвърля една несправедливост, наложена от Великите сили през юни 1878 г. с Берлинския договор.
Първи в борбата за историческото обединение се впускат революционерите от епохата на Възраждането и на Априлското въстание. Стефан Стамболов, Иван Драсов, Захари Стоянов, Никола Обретенов, Христо Караминков, братята Никола и Георги Живкови и други основават комитети в Търново, Пловдив, Русе, Кюстендил, Ловеч, София, Разград, Габрово. Дейността им е подпомагана от българските правителства, които осъществят постоянна дипломатическа агитация сред официална Европа за националните стремежи на нашия народ.
През зимата и пролетта на 1885 г. съединисткото движение в Източна Румелия се активизира. В началото на февруари група бивши революционери образуват Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). В него влизат Захари Стоянов - председател, Иван Андонов - секретар, Тодор Гатев - касиер и членове - Петър Зографски, Спиро Костов, Иван Стоянович, Спас Турчев и др. Пролетта и лятото в Чирпан, Сливен, Пазарджик, Ямбол, Хасково и други селища в революционни комитети се записват патриотично настроени интелигенти, ръководителите на спортни и културни дружества, недоволни от източнорумелийското правителство. Организацията получава пълната подкрепа на княз Александър Батенберг и на цялата българска общественост. Без да го афишира официално, назначеният от султана главен управител на Източна Румелия Александър Богориди толерира и поощрява съединисткото движение, макар то да е насочено и срещу него като представител на Османската империя.
На 8 септември Александър Батенберг издава манифест към българския народ. В него князът съобщава за провъзгласеното Съединение и за решението си да го приеме като общонародно дело. На другия ден той е посрещнат тържествено в Пловдив, откъдето изпраща телеграма до правителствата на европейските Велики сили: "Старата Източна Румелия престана да съществува и народът ме провъзгласи за свой княз".
До обявяването на независимостта през 1908 година българската дипломация поддържа в Европа илюзията за две области, а не за единна българска държава, което тогава не е възприемано от Великите сили. В този смисъл делото, започнало със Съединението, на практика приключва окончателно доста по-късно - с обявяването на независимостта.
