ПОЛИТИКА

Нито управляващото мнозинство, нито президентът, са готови да подложат на цялостна преоценка сегашния модел на политическо функциониране, който ги изведе до днешните им позиции.

ст.н.с., д-р Антоний Гълъбов, социолог   

Седмица след разширената пресконференция на президента само темата за необходимостта от промени в изборното законодателство получи частично продължение. Останалите въпроси, които се опита да коментира държавният глава в необичайния формат на отчет за първата година от втория си мандат, изгубиха ясните си очертания още на следващия ден.

Критиката на Първанов към състоянието на партийната политическа система бе изградена така, че в максимална степен да следва очертанията на доминиращите обществени настроения и да замъглява границите на собствено президентските правомощия и отговорности. Тя предизвика вяли реакции сред управляващата коалиция. БСП побърза да обяви, че съставя комисия, която да обсъди и подготви възможни промени в изборното законодателство. НДСВ изрази несъгласие с идеите на държавния глава да реализира референдуми, които да имат задължителен характер и повтори тезата си за въвеждане на задължително гласуване. ДПС предпочете да подкрепи необходимостта от промени, без да се ангажира нито с техния характер, нито със срокове за законодателни промени.

От ОДС заявиха, че Първанов най-после е достигнал до тяхната гледна точка от преди пет години и поканиха партиите на консултации за промяна в изборното законодателство. ДСБ заявиха, че не е работа на президента да определя как би трябвало да се реформира партийната политическа система и се присъединиха към призива за парламентарни консултации. „Атака" и останалите парламентарни формации и независими депутати се включиха в първата среща, инициирана от ОДС, а новата парламентарна група на БНД дори заяви готовност за подкрепа на исканията на опозицията.

Всичко това би могло да изглежда като поредния ритуален танц на българския политически елит около неотложната демократизация на партийната система у нас, ако през 2009 г. не ни предстояха критично важни избори за европейски и български парламент. Аргументите на президента за липсата на предпоставки за предизвикване на предсрочни избори и завръщането към тезата за „политическата стабилност" не намаляват тревогата в управляващото мнозинство. Напълно сигурно е, че никога повече тази коалиция няма да управлява в сегашния си състав. Почти толкова сигурно е, че една, а може би и две от партиите в днешното управление няма да имат никакъв шанс да попаднат в следващото НС. А всичко това кара управляващите да подхождат предпазливо и избирателно към въпроса за изборните правила.

Парламентарната среща по темата за изборното законодателство завърши с обезкуражаваща прогноза за възможни промени едва след пет години и то в рамките на възможното политическо съгласие. БСП се озова в ролята на единствената партия, която отстоява приетите от същото това мнозинство промени в избирателните закони срещу критиките на своите партньори и опоненти. Всъщност, българската избирателна система бе последователно компрометирана и задръстена от последните две управляващи мнозинства с мълчаливата подкрепа на президента Първанов. Точно затова лансирането на тази тема не е достатъчно основание за очаквания, насочени към ефективни промени през следващите месеци.

През последните години всяко управляващо мнозинство си позволяваше да променя законодателната рамка до последния възможен момент преди провеждането на изборите. Тези промени не бяха съгласувани помежду си, нито следваха някаква обща стратегия за повишаване на прозрачността и почтеността в политическия процес. Президентът не се противопостави на нито една от правените в последния възможен момент промени в изборното законодателство. Дори след развихрянето на страстите около местните избори, никой не намери сили да заяви, че зад купуването на гласове стои много по-същественият проблем за обхвата на политическата корупция в българските условия. Затова, дори постигането на съгласие относно самото изброяване на всичко онова, което би трябвало да се подобри или промени в съществуващите избирателни закони, би могло да се приеме като стъпка в обратната посока на тази, по която до сега се развива българската партийна политика.

Спекулациите с „мажоритарния елемент" отдавна играят ролята на блокиращо дискусията съгласие. Всички изглежда, че подкрепят идеите за разширяване на мажоритарния елемент в избирателната технология, но с това се изчерпва готовността за конкретно действие. Кокетирането със задълбочаващата се криза на доверие в партийната система, механично противопоставя мажоритарния на пропорционалния вот. Положителните страни и недостатъците на двете системи много отдавна са предмет на обществени и експертни дискусии. Много отдавна има съгласие, че България се нуждае по-скоро от смесен тип избирателна система. И все пак, промените в изборните закони продължават да обслужват само стремежа към оцеляване на властимащите, задълбочавайки кризата на доверие в институциите на представителната демокрация.

Проблемите, свързани с гарантирането на публичност, прозрачност и отчетност при партийното финансиране, се задълбочават през последните няколко години. Все по-малко политически партии спазват закона и представят своите финансови отчети в Сметната палата. В същото време, избирателните закони продължават да фиксират напълно необосновани „тавани" на допустимо финансиране на предизборни кампании, без едновременно с това да постановяват как се носи отговорност за тяхното надвишаване. Едва след това на преден план идва въпросът за публичната роля на партийните спонсори и донори, а заедно с него и още по-трудният въпрос за тяхната роля в практикуването на властта, спечелена с тяхна подкрепа.

Промяната в системата за отчитане на изборните резултати преди провеждането на изборите за депутати в Европейския парламент буквално подмени вота на местните избори. Ако ефектът на повишаване на бариерата не се усети толкова сериозно на европейските избори, то той остави извън органите на местно самоуправление редица по-малки политически формации, фаворизирайки партии от управляващата коалиция. По този начин бяха изградени „служебни мнозинства", които трябваше да демонстрират съхранение на подкрепата за управляващата коалиция. Всъщност, промяната в системата за отчитане на гласовете и увеличаването на броя на населените места, които пряко избират свои кметове, доведоха до парадокса, при който ГЕРБ спечели повече гласове, а БСП реализира повече общински съветници.

Спекулациите с изборното законодателство имат дълга и противна история. Още в началото на 90-те години БСЧИГП настояваше за въвеждането на постоянно действаща изборна администрация, която да не се определя пряко от временното мнозинство в парламента. При интензитета на частичните избори, които се провеждат у нас и още повече - след лавината от оспорвания на изборните резултати от местните избори, необходимостта от подобна администрация става още по-видима. Щедрите обещания за единен избирателен кодекс съпроводиха края на предишното и началото на сегашното управляващо мнозинство. Както и обещанията за ефективно преследване на корупцията в изборния процес. В същото време, кампанията за парламентарните избори през 2005 г. остана като един от най-мрачните примери за използване на публични средства в предизборна битка и всичко това не предизвика нито сериозен коментар, нито изразена загриженост от страна на президента Първанов.

Дори и най-оптимистично настроените участници в парламентарните консултации по промените в изборното законодателство разчитат на постигането на известен напредък преди провеждането на следващите парламентарни избори. Но никой от участниците не се ангажира с обхвата на промените, които ще бъдат дискутирани. Защото, ако трябва наистина изборният процес у нас да бъде реформиран, то тази реформа не може да избегне въпроса за промени в основния закон на страната. Не само изборното законодателство, но и самата структура на властите в България се нуждае от промяна, а тя може да стане факт само чрез цялостна редакция на сегашната конституция или дори чрез приемането на изцяло нов конституционен проект.

Това, разбира се, би означавало свикване на Велико народно събрание, което да отмени собственото си съществуване и да извърши онези неотложни реформи, без които българският политически живот ще продължи да се движи в сивата зона на „безпомощен плурализъм" и „фасадна демокрация". Но нито управляващото мнозинство, нито президентът, който разполага с необходимите правомощия за предизвикване на дебат по конституционна реформа, не са готови да подложат на цялостна преоценка модела на политическо функциониране, който ги изведе до днешните им позиции. Затова, темата за промените в изборното законодателство най-вероятно също ще изгуби остротата си, засенчена от всекидневни скандали и задълбочаваща се несигурност. А това е най-подходящата политическа среда, в която се развиват очакванията за „здрава ръка" и единен властови център, който да „сложи ред в държавата".