У него има една постоянна изнервеност и е достатъчен само някакъв външен сигнал, за да ескалира.
Агресивността аз наричам необългарска избухливост, казва в интервю за в. Труд проф. Михаил Неделчев. Бог да прости мъдрия народовед Тончо Жечев, който твърдеше, че българинът е надарен с умереност, т.е. с ум и мяра. Оказва се, че не е много така или ако е било, вече не е. Вижте какво става по пътищата. Като че ли най-голямото престъпление е да те засече някой с колата си. Шофьорите слизат от колите и както са били едни спокойни хора, са готови да се убиват на секундата. От едно нормално състояние изпадат в такъв амок, в такава ексцесия, че могат да извършат престъпление, за което ще лежат цял живот в затвора. Тази новобългарска избухливост на пръв поглед е признак на нецивилизованост. Това лято пропътувах в Америка над 8000 км и никъде не видях някой да вдигне скандал. Напротив, хората са толерантни и спокойни.
Истинската причина е вътрешната неудовлетвореност на българина. Това е една постоянна изнервеност и е достатъчен само някакъв външен сигнал, за да ескалира. Тази година наблюдаваме в Нов български университет особен интерес към психологията. Гениален отговор на този въпрос даде колегата Биляна Курташева, съпруга на писателя Георги Господинов. Според нея, когато много хора са полудели или в семейството им има луди и силно изнервени роднини, се заражда илюзия, че като учат психология, могат да разрешат собствения си психологически проблем. Т.е. това не е реална професионална ориентация, а решаване на въпрос, възникнал в обществото. Не карам кола и пътувам до Нов български университет (НБУ) с маршрутка. Нямате представа на какъв екшън ставам свидетел. Първо, като кажеш на шофьора “добър ден”, някои отговарят, други те гледат като изнежен интелигент, който е нахълтал в собствената им къща. Освен това те през цялото време говорят по телефоните си, което наподобява бойна сводка - кой кого изпреварил, къде има задръстване, къде какво се е случило. А с какви думи наричат отсъстващия си колега - “оня боклук”, “оня тюфлек”.Ами чуйте и как говорят тийнейджърите в училище. Уж приятелски, те се обиждат по чудовищен начин. То е едно постоянно кюскане - блъскане, удряне. Сигурно е израз на обич. Ние в НБУ много се грижим студентите да говорят както трябва. Твърдя, че някои от тях идват в първи курс мучейки. След това се променят - проговарят. Но това е труден и бавен процес.
Няколко пъти вече сме свидетели на протести, организирани във Фейсбук. Този след Катуница беше кулминацията. Видяхме разнотипни социални реакции, когато организирани в мрежата хора излизат на улицата. Първата сбирка е най-масова. След това постепенно броят им намалява, тъй като не са формулирани ясно целите им. В хода на протеста енергията им спихва. Накрая стават все по-малобройни и нищо не се формулира. Катуница, която се вклини в дневния ред на политиците, за пореден път показа, че вместо да ни занимават с технологичните процеси на властта, те трябва да се обърнат към важните проблеми на българите.
Една от огромните теми е, че България трябва да бъде почистена в най-буквалния смисъл. Например от тези полуразрушени, изоставени тухлени здания с изтръгнати прозорци, останали от времето на социализма. Достатъчно е да пътувате от София до Бургас, за да видите колко мръсни и неугледни са крайгаровите пространства.
Политическият проблем, който трябва да формулираме около сюжета в Катуница, е, че докато България не се хомогенизира като единно европейско пространство, тя не може да бъде истинска европейска страна. Имам предвид изравняването на селото и града, така както е във Франция иГермания, дори вече в Словакия. Второ, да ги няма тези цигански или други гета. Като гетото в Дупница, където двама тартори тарторосват. Това са зони, обособени по лош начин. А има положителни примери като Трявна и Каварна, които зеприличват на европейски градове.
Съгласен съм с твърдението, че в България тлее етническо напрежение. Очевидно е, че проблемите с циганите са гетоизирани. Те живеят натикани или сами са се натикали там и това е въпрос на анализи от различен тип. Ясно е, че само с повик да ги образоваме нищо не се случва.
Пустеят села, където те могат да бъдат оземлени и да живеят по-нормално. Знам възражението, което ще възникне от съседните места. Но трябва да се намерят механизми. Не само по отношение на циганите, а и на възрастни хора, забравени по селата, които, въпреки че са по на 60-65 години, стоят и чакат своята тъжна участ. Техните връстници в Западна Европа пътуват по света, облечени са чисто, къпят се редовно, активни са. Искам в повече градове и села да се усеща енергия.
Аз съм противник на говоренето, че в България нищо не се е променило. Това не е вярно. Спрямо 1989-90 г. живеем в друг свят - всичко е различно. Отделен е въпросът дали се е променило за добро. Да, има го усещането за ненаправеност на нашето европейско бъдеще, което трябваше да се е случило, казва още М. Неделчев.
