Голяма врява се вдигна около идеята задържаните в Либия български медицински сестри и д-р Здравко Георгиев да бъдат издигнати за евродепутати. Най-креслив от всички е псевдо политикът Яне Янев. Или както повече му отива да се нарича Лудото Яне. С присъщия си прекомерен популизъм, той не пропуска да яхне всяко едно събитие, което би му донесло 5 минути слава - било то шофьорски протест, пенсионерск
Преди години в Пловдив дори пусна димка на форум на СДС и измести медийното внимание от партийните интриги към собствената си персона. На Лудото Яне му е лесно – той няма никакъв проблем да критикува, да обещава, да предлага, защото от него нищо не зависи и никой няма да му търси отговорност за неизпълненото и празните приказки. В случая с арестуваните от Кадафи български медици обаче, Янето прекали – защото прекрачи границата от обикновения популизъм към откровения цинизъм. Възсядайки безцеремонно страданието и отчаянието на сестрите и д-р Георгиев, родният политикан се опитва да спечели дивиденти за партийката си и най-вече за себе си. Ама, те били дали съгласието си да бъдат издигнати за евродепутати! Ще го дадат, я! Всеки, прекарал 8 години в либийски зандан, би се съгласил и в Космоса да го изстрелят само и само най-накрая да се измъкне от кошмара и да възвърне свободата си. И въпросният Яне Янев няма как да не е наясно, че медиците ни са съсипани психически и физически завинаги, че са абсолютно отчаяни и обезверени, не им е останала и капка надежда, че някога ще бъдат свободни и ще се върнат при близките си. Затова са готови и за сламка да се хванат. Но този, който им подава фалшивата сламка, измамната надежда, е не само циник – той е точно толкова престъпник, колкото и диктаторът, който вече 8 години ги държи в плен.
Към популизма на Янето, разбира се, веднага се прилепиха позабравени фигури от политическия и обществения сектор, като един проф. Александър Джеров например, който иначе е много уважаван юрист. Отделен въпрос е, че не е работа на адвокат Хари Харалампиев да убеждава изстрадалите жени да дадат съгласието си да бъдат включени в партийни листи или издигнати от инициативни комитети за евродепутати. Неговото задължение е да ги защитава пред либийския съд с юридически аргументи и факти, а не да политиканства.
Върхът на безобразието обаче, е включването в „дискусията” на ексвъншния ни министър Стоян Ганев, който от години не живее в България. И страшно много обича да дава акъл по щекотливи въпроси от далечна Америка, особено преди избори. Та въпросният Ганев, известен в зората на демакрацията като „ваклото агне”, който има не малък принос за настоящото дередже на държавата и народа й, сега обвинява в страх, егоизъм и бездушие политиците, които все пак си останаха у нас и които се опитват донякъде разумно да погледнат на този казус. Той вероятно добре знае, че Кадафи въобще не го е еня за ЕС и може да го разиграва (защото прекрасно знае цената на петрола), както разиграва сега България. Също така, че няма да изпълни смъртните присъди на сестрите, а ще ги изтъргува срещу отстъпки за Либия от Запада. И колкото е по-висока цената на медиците ни, толкова по-доволен ще е диктаторът. Шестима евродепутати при всички случаи ще струват много по-скъпо, отколкото обикновени медицински работници. Въпреки всичко Ганев нагло твърди, че Кадафи ще екзекутира сестрите ни, ако не ги направим членове на Европарламента. Той нямало да посегне на хора с дипломатически имунитет. Няма. Само дето ще извива още по-силно ръцете ни и тези на европейските ни партньори.
Освен това, Ганев би трябвало да знае и това, че Полковникът изпитва респект само от САЩ (и от бръснещия полет на натовските самолети над палатките му в пустинята, според проф. Божидар Димитров). И вместо да дрънка врели-некипели и да се прави на много умен, Стоянчо да беше си направил труда да създаде лоби в подкрепа на сестрите ни сред американската общественост и медии, а защо не и сред конгресмените и сенаторите. Но явно няма чак такива връзки. Къде по-лесно е да плетеш интриги в българските медии.
На този фон прави впечатление едно много важно нещо – никой не се наема с отговор в прав текст на въпроса: А какво правим, ако не изберем медиците за евродепутати?
Водачът на кандидатската листа за Европейския парламент на БСП Кристиян Вигенин през уикенда намекна, че ако медиците ни станат евродепутати ще дадем по-силни козове за изнудване в ръцете на Кадафи, т.е. че ще им навредим, вместо да им помогнем. Но спря дотук. Президентът Първанов в типичния си предпазлив до страхливост стил прехвърли отговорността на парламента за евентуалното издигане на сестрите и д-р Георгиев за евродепутати. Разноцветни народни избраници под път и над път заявяват, че това не е добра идея, но избягват да обяснят защо. Това прави и говорителят на МВнР Димитър Цанчев. Единствено външният министър Калфин се опита внимателно да насочи мисленето на журналисти и граждани в определена посока. Но никой не желае прямо да отговори на най-важния въпрос. Всички, които разсъждават по темата, спорят дали ще е по-добре медиците да бъдат включени в партийни листи или издигнати от инициативни комитети, дали да бъдат всички в една листа или да водят отделни...
Всъщност, какво ще стане, ако те не бъдат избрани (или две, или три от сестрите бъдат избрани, а останалите - не)? При прогнозираната ниска избирателна активност това е съвсем възможно. Още повече, че всеки от шестимата трябва да получи грубо казано по около 150 000 гласа. Някои от тях може да успее да събере и повече, но други да ги нямат. Освен това, едно е да си закичиш на ревера с нищо неангажираща те трикольорна лентичка с надпис „Не сте сами” или пък да се подпишеш в някаква си подписка, която някакви хора събират на улицата. Съвсем друго е наистина да направиш дълбоко осъзнатото усилие, да отделиш от времето си и да отидеш до избирателната секция. За пореден път ще лъснат някои недотам приятни черти от българския характер и народопсихология – недоразвитото чувство за съпричастност и солидарност (наблюдавахме го 8 години преди някои медии да започнат целенасочена кампания за подкрепа на медиците ни и то след като смъртните им присъди бяха потвърдени, а не при издаването им), предпочитанието всеки да оцелява поединично и да се спасява както може, липсата на желание за взаимопомощ, криворазбраният индивидуализъм и т.н. И не на последно място дълбоко вкоренената ни мрачна завистливост, пословична мнителност и съмненията априори в почтеността на всеки.
Нито един политик обаче не изказва тези опасения на глас, за да не обиди избирателите, тъй като ще са много нужни на партиите след месец и половина. Защото освен всичко друго, българинът е много чувствителен и обидчив по отношение на критики и неприятни истини. Предпочита да не ги знае. За да не си разваля доброто мнение за себе си.
Така че вероятността на 21 май да осъмнем със задържани 8-а година медици в Либия, неизбрани за български евродепутати, е много голяма. И какво ще правим тогава? Всички ние, като общество и в частност, онези, които спекулират сега с безизходицата и терзанията на шестте жени и д-р Георгиев. Ще си посипем главите с пепел? Ще потънем в земята от срам? Ще си направим колективно харакири? Каквото и да направим, каквото и да кажем, ще е без значение. Защото ще сме подписали смъртните присъди на медиците ни–мъченици тук, в България. Ще сме развързали ръцете на диктатора Кадафи. Той ще има всички основания да се изтъпани пред целия свят и да каже: Ето, виждате ли, самите българи не ги смятат за невинни, не ги избраха за евродепутати, тогава защо аз трябва да ги пусна!? (Или пък да освободи да кажем две от тях, „признати” за невинни от българските гласоподаватели, пък останалите да пожертва за оправдаване на собствената си вина към либийския народ.) Голям подарък, който Полковникът не е и сънувал. Крах на дългогодишните усилия на политици, дипломати, български и чужди неправителствени организации. И всичко това, заради дребни нашенски политикани и тарикати, които не са се посвенили да се възползват по най-арогантен и циничен начин от нещастието на шестима свои сънародници и техните близки.
