Стефан Продев публично сложи границата между червените бабички и червените мобифони
Инфантилна съседска заплаха хвърли в смут и потрес представители на лявата интелигенция в София. В края на миналата седмица пред дома, където е живял последно големият български публицист Стефан Продев – на ул. „Волов” 4 в столицата, бе тържествено открит барелеф с лика му. Гневен съсед обаче се заканил, че ще „вапца” барелефа в синьо, в знак на протест. „Докато не се спре с тази омраза между българите, страната ни няма да потегли напред!”, реагира тогава спонтанно бившият културен министър Стефан Данаилов, който сега се е заел с отговорната мисия да обединява народа, но като кандидат за вицепрезидент. Авторът на барелефа също е стъписан от демонстративната нетърпимост, но за него проблемът е още по-сериозен, защото е и син на покойния есеист.
„С много емоция работих над този барелеф. Баща ми е винаги в моята памет, помня всяка мимика, всяко трептение по лицето му. Опитах се да изразя неговото ненадминато достолепие, морала, който бе дал отпечатък върху осанката на този изключителен човек. Баща ми, смело мога да го кажа, бе наистина забележителен ерудит, писател, публицист, автор на 30 книги, но преди всичко – честен човек!
Без преувеличение може да се каже, че той беше дисидент на всички времена разказва сулпторът Иван Продев. Със скрита болка днес той признава, че баща му не е бил любимец и на комунистите, и на днешните демократи. „Не съм чул лично заканата на този, който искал да боядиса барелефа, само бих го попитал: Какво, ако „отмъстиш” на една плоча?! Не може да бъде изтрит яркият отпечатък в съзнанието на хората на достойни личности като баща ми. Хора като този едва ли знаят кой бе Стефан Продев. Когато закриват в. „Литературни новини”, три или четири години татко остава без работа. Майка ми, известната оперна певица Божана Продева, тръгва да пее по ресторанти, за да ни изхранва. Татко има едно есе – „Червеният молив” – писал го е за себе си.
Цензурата винаги искаше да „поправи” мислите му а той не й се даваше и заплащаше за това висока цена. Сигурно е, че тази цена си е струвала, защото Стефан Продев остави ярка следа в българската култура, в българската журналистика! Пишеше до последно неговата рубрика „Ние пак сме тук” и ако я проследите, ще видите, че това е един своеобразен летопис на събитията от дните на т.нар. преход. Всичко ставащо отекваше в коментар под перото на баща ми. Ставаше сутрин и почваше да пише. Пазя всичко негово, издадох и книги с архива му, мисля и за биографична книга, но като му дойде времето ”, разказва синът. Иван Продев не иска да има премълчани теми и отгаваря и на въпроса ни дали баща му си е отишъл огорчен. „Не обичаше да говори за това, но да – огорчен беше. Мълчаливо приемаше анонимните закани по телефона, в онези дни на „време разделно” след Десети ноември 1989 г.Телефонни заплахи и уродливи „новини”, че видели татко мъртъв в Перловската река
държаха майка ми в постоянен стрес. Камък, хвърлен от улицата по прозорците ни, замалко не уби дъщеря ми Невена, още бебе, спяща в кошчето си. И докато татко намираше опора в майка ми, докато тя бе жива, след смъртта й нещо в него угасна завинаги. Погледът му угасна! Двамата се обожаваха взаимно, не можеха един без друг – бяха като гълъбите.
Когато тя почина, той се почувства много самотен. Може би това допринесе и за заболяването му. Когато чу диагнозата – рак, прие го с обичайното си мълчание, горд и самотен – никога не се оплака. Реши да живее на село - в Енчевци, където пишеше до последно. Книгата му „Картини от камък” е за тоя край там. Хайтов, на премиерата на книгата, каза, че това е първата и единствена книга за съживената мъртва природа. Като остана единак на село баща ми, се преместихме всички там – цялото ми семейство, за да не бъде сам. Не го направих от някакъв показен синовен дълг, а с пълното съзнание, че по никакъв друг начин не мога да засвидетелствам дълбоката си почит към него – за всичко онова, което ми е дал. Той самият пък изпитваше някакво чувство за вина.
Когато умираше, ми хвана ръката и ми каза: Сине, не ти оставих нищо. Абсолютно нищо, освен честното си име!
А какво повече от това можеше да ми остави?! Може би имаше предвид, че цялото ми детство премина в една стаичка 5 на 4, като едната стена беше джамлък, на „Цар Симеон”, в една комуналка, в която живеехме с още две семейства. Но у нас идваха хора, които не се интересуваха от материалното. Обикновени хора, но титани на мисълта и духовното. Между тях бяха Борис Димовски, Васил Акьов, Радой Ралин. Радой беше изключително интересен и мъдър човек, който прикриваше ранимата си душа със сарказъм. Татко беше същият - умело прикриваше чувствителността си, макар и по друг начин. Беше много силен характер – трудно можеше да му излезе насреща човек, защото имаше много бърза и точна мисъл, а, от друга страна, беше напълно непригоден да се помоли за нещо – не ламтеше нито за пари, нито за постове; не можеше да направи какъвто и да е компромис с принципите си. Боледуваше, когато продадоха „Дума”. Все повтаряше: Не можах да превърна вестника в стока!
Наистина това е нещото, което той никак не можеше – да „търгува” с уменията и авторитета си”, спомня си днес преживяното Иван Продев.
Синът на големия публицист не крие и откъде идва неговият художествен талант. „Татко също рисуваше хубаво. Изобщо, той сякаш умееше всичко. На онази закуска с Митеран направил силно впечатление с познанията си по история на Франция. Интелектът му беше наистина впечатляващ. И като си помислиш само, че това е един човек, самоук, с едно гимназиално образование, постигнал всичко сам, само с четене. Баща му, моят дядо, е бил железничар, а баба ми – касиерка. Но и двамата бяха много будни, природно интелигентни хора. Баба ми – Надежда Продева, преди да почине на над 90-годишна възраст, за една година препрочете цялата световна класика – по собствено желание. Беше уникална жена.” Разпитвам Иван Продев за непознатия Стефан Продев. „Мнозина не знаят, че татко много обичаше да чете приказки. Четеше Братя Грим, Андерсен, руски народни приказки.
Изобщо, докрая си остана едно дете Рекси, кученцето ни, което е живо още, лягаше в скута му и така си „четяха” двамата. Баща ми не можеше без книга и имаше много силна памет – можеше да цитира съвсем точно нещо, прочетено преди 5 години. Така и не прие новия начин на писане с компютри и казваше, че тракането на пишещата машина организира мислите му. „Тя ми дава текста!”, казваше. Пушеше замислен. Не умееше да проявява показна нежност и беше мило да го видиш колко нескопосано изразява чувствата си. С някакво цветенце от пътя заставаше пред майка ми и й казваше простичко: „Обичам те, Божанче!” Баща ми ми даде много – като усещане за света, за хората, за цената на истината във всичките й измерения! Бях палаво дете. И бой съм ял от него. За да не лъжа за двойките! /смях – б.а./ Чувството му на непоносимост към лъжата му навличаше неприятели. Затова не се поколеба и от трибуната на конгрес на БСП изрече култовите нарицателни
„червени бабички” и „червени мобифони”
Татко имаше прозорлив ум, който винаги бе в опозиция. Бях малък, когато четоха вкъщи петицията на Дубчек след чешките събития през 1968 г. По време на Възродителния процес го уволниха от в. „Народна култура” заради това, че публично изразяваше позицията си на честен човек. А след години, на честването на 50-годишнината на вестника, дори не споменаха името му. През годините се разочарова от много хора. Между тях бяха и Желю Желев и Блага Димитрова. И за двамата твърдеше, че след Десети вече „не са същите”.
Скулпторът Иван Продев анализира и кое е най-силното произведение на баща му. „Обичам много „Разказа на палача”, есетата му за Марат, за Бетовен, но почти всичко, което е писал, е актуално и днес. Този тип – „мохикани” на морала и мисълта, като него, вече липсват. Нашето общество тотално се разби. Баща ми боледуваше за бедните хора, приемаше като лична драма гледките на бедност и може би затова и направи онова жестоко разграничение между червените мобифони и червените бабички”, разсъждава днес синът на публициста и вярва, че над заканата на омразата ще надделее разумът.
Еми Мариянска
